Срещата в Кепм Дейвид, Втората интифада, срещата в Таба, „пътната карта за мир” (1997 г. – 2004 г.)

През м.април 1997 г. ООН свиква Извънредна специална сесия  по въпроса за „Незаконни израелски актове в окупирания източен Йерусалим и останалата част от окупираните палестински територии”.

На следващата година ООН приема Резолюция № 52/250, озаглавена „Участието на Палестина в работата на Обединените нации” и по изключение предоставя на Палестина допълнителни права за участие, с каквито се ползват изключително държавите-членки.   В средата на м.декември същата година американският президент Бил Клинтън посещава Газа и Витлеем, с което става първият президент на САЩ, посетил Палестина и влязъл в контакт с палестинските лидери и институции на тяхна територия.

Две години по-късно, през м.юли 2000 г. се провежда Близкоизточната мирна среща на високо равнище в Кемп Дейвид, в която участват президентът Клинтън, израелският министър-председател Ехуд Барак и председателят на Палестинската автономия Ясер Арафат. Срещата приключва без да се постигне съгласие по „окончателното разрешаване на въпроса” между Израел и Палестина. Четири са основните спорни пунктове – територията на суверенната палестинска държава; статутът и разделянето на Йерусалим, най-вече района на Храмовия хълм; правото на завръщане на палестинските бежанци по родните им места; и сигурността на Израел, включително управлението на водните ресурси в Западния бряг.

В края на м. септември 2000 г. избухва Втората интифада, известна също като „Интифадата   „Ал-Акса”” (като едноименната джамия в Йерусалим, която е третата по важност ислямска светиня). Сред причините за избухване на конфликта се посочват неуспехът на срещата в Кемп Дейвид, както и посещението на опозиционния израелски лидер Ариел Шарон в района на Храмовия хълм в близост до джамията „Ал-Акса”, което се възприема като знак  за потенциалното израелско господство над тази част от града. По време на Втората интифада,  освен масови протести и стачки, палестинците влизат и във въоръжени сблъсъци с израелски части и изстрелват ракети Касам в Израел.

Палестинската автономия и Израел отново сядат на масата на преговорите през м.януари 2001 г. по време на срещата на високо равнище в египетския град Таба. Двете страни се споразумяват, че съгласно Резолюция № 242 на Съвета за сигурност демаркационните линии, определени на 4-ти юни 1967 г., ще бъдат основата за очертаване на границите между Израел и палестинската държава. По отношение на Западния бряг, двете страни представят собствени варианти за териториални граници, докато по отношение на Ивицата Газа се разбират, че тя остават под управлението на Палестина. Принципно и двете страни приемат предложенията на президента Клинтън, направени малко преди изтичането на неговия мандат през 2000 г., за палестинско управление в арабските квартали на Йерусалим и израелско управление в еврейските квартали на свещения град. И двете страни приемат идеята Йерусалим да има статут на открит град и същевременно да бъде столица на двете държави. Палестинската автономия и Израел разменят паметни записки по въпроса за връщането на бежанците. По въпроса за сигурността също се постигат компромиси. Срещата приключва на 7-мия ден поради предстоящите избори в Израел.

Междувременно безпощадните въоръжени нападения между израелци и палестинци в контекста на Втората интифада продължават със стотици жертви, предимно от палестинска страна. През м.юни 2002 г. американският президент Джордж У. Буш очертава т.нар. „Пътна карта” за мир, предложена от САЩ, Европейския съюз, Русия и ООН. В замяна срещу придобиването на държавен статут, Палестинската автономия трябва да проведе демократични реформи и да преустанови насилието. Израел на свой ред трябва да прекрати заселническата си дейност в Ивицата Газа и Западния бряг. Пътната карта предвижва три ясни фаза в мирния процес, чиято цел е приключване на конфликта през 2005 г. Израел незабавно реагира срещу изискването да преустанови заселническата дейност и поставя други 14 условия, за да има мирни преговори.

Нещо повече, именно през м.юни 2002 г. Израел започва усиленото строителство на Стената на апартейда в Западния бряг, която израелците предпочитат да определят като „защитната преграда”. Местните еврейски общности подкрепят изграждането на Стената и дори финансират със собствени средства някои от участъците.

През м.март 2003 г. по настояване на САЩ за реформи в Палестинската автономия, Ясер Арафат назначава Махмуд Аббас за министър-председател. В следващите месеци драматично се редуват периоди на насилие, което прекъсва изпълнението на Пътната карта, и примирие. Ръководителите на двете страни – Ариел Шарон и Махмуд Аббас дори провеждат първото церемониално откриване на мирните преговори, но след около месец отново избухват въоръжени сблъсъци. Израел не се оттегля от окупираните палестински територии, нито пък замразява строителството на нови заселнически селища и нападенията между палестинци и израелци продължават.

В средата на м.юли 2004 г. американският президент Джордж У. Буш прави изявление, че е малко вероятно да се създаде палестинска държава до края на 2005 г. поради продължаващата нестабилност и насилие в Палестинската автономия. Няколко месеца по-късно, на 11-ти ноември 2004 г. Ясер Арафат умира във френска болница от неизяснено заболяване, причинено вероятно от отрова.