Окупацията не е абстракция, а всекидневна реалност за палестинския народ…

10 април 2013

окупация

 

Ури АВНЕРИ

[ 10/04/2013 ]

Обама в «Израел». Всяка негова дума – правилно. Всеки негов жест – внимателно проверен. Всеки детайл е на своето място. Прекрасно!

Обама в Палестина: Всяка негова е грешна. Всеки жест неуместен. Всичко не е там, където трябва. Прекрасно..

И всичко започна от първата минута от пристигане на Президента на САЩ в Рамаллах, където той посети Муката – резиденцията на палестинския президент Махмуд Аббас.

Не може да се влезе в Муката, без да се забележи гроба на Ясер Арафат, който е на няколко крачки от входа.

Не е възможно да не обърнеш внимание на този паметник, минавайки покрай него. Но, на Обама му се отдаде да го игнорира.

Това е подобно на плюнка в лицето на целия палестински народ. Може ли да си представим висок чуждестранен гост, който пристигайки във Франция, който да не положи венец на гроба на неизвестния войн? Това не е просто оскърбително – това е глупаво.

Ясер Арафат за палестинците е същото, което е и Джордж Вашингтон за американците или Махатма Ганди за индийците. Дори неговите вътрешни опоненти отляво и отдясно почитат неговата памет.

Защо не му оказа чест? Защо не положи венец на неговия гроб, както постъпват другите чуждестранни лидери?

Защото Арафат в «Израел» го изобразяват като дявол, подиграват му се и го обливат с мръсотия, както никой друг след Хитлер. И сега продължават в същия дух.

Обама просто е изпитвал страх от «израелската» реакция. С краката си той стъпи на земята на Палестина, но главата му остана в «Израел».

Той ходеше по Палестина, обръщаше се към Палестина, но в мислите си оставаше в «Израел».

Дори правилните думи той произнасяше не с този тон. Не можеше да намери вярната нотка. Беше изцяло фалшив. Защо? Заради пълно отсъствие на съпричастност.

Нищо удивително: Обама е обкръжен от евреи – ционисти. Те са неговите най-близки съветници, приятели и експерти по Близкия Изток. Дори в обикновения си контакт с тях той е пропит от техните чувства.

Доколкото на мен ми е известно, в Белият дом и неговите околности няма нито един арабин, а камо ли палестинец.

Предполагам, че от време на време Държавният департамент накратко информира президента за арабските дела, но сухите меморандуми едва ли са способни да предизвикат съпричастност. Още повече, че изкусните дипломати вече отдавна са овладели науката да не пишат това, което може да предизвика недоволството на израелтяните.

Та и откъде накъде в него би могло да възникне  съчувствие към палестинците?

Преди много години в Ню-Йорк аз се запознах с един много добър човек. Това бе арабин, «гражданин» на «Израел», млад поет, напуснал «Израел» и влязъл в Организацията за Освобождение на Палестина. Той ме покани на среща с палестинците в неговия дом в предградие на Ню-Йорк. Неговата фамилия, между другото, съвпадаше със бащиното име на Обама.

В квартирата бе пълно с палестинци от различни места: от «Израел», Газа, от Западния бряг, от лагери за бежанци. Завърза се гореща дискусия с безапелационни доводи и контра доводи. Когато излязохме аз попитах Рахел, какво чувство най-много владее тези хора? «Чувството за несправедливост!», – ми отговори тя без никакво колебание.

И аз усетих същото. «Ако «Израел» би могъл да се извини за това, което ние сме причинили на палестинския народ, то от пътя към мира би бил премахнат огромен камък», – аз ѝ отговорих.

Ако Обама в Рамаллах бе заговорил за това, то би било положено началото. Защото не са палестинците тези, които са убили шест милиона евреи. Това е станало в страните на Европа, а САЩ бездушно са затворили вратата пред тези, които отчаяно са се опитвали да избегнат заплашващата ги с това участ. Именно, мюсюлманския свят е приел преди  500 години стотици евреи, бягащи от инквизицията в католическа Испания.

Проблема на Обама е в това, че той е възприел напълно само ционистката интерпретация на събитията, като е забравил за съществуването на друг разказ. Всяка дума, произнесена от него в Израел, е подкрепяла дълбоко вкоренените убеждения на ционистите. Нищо подобно не се видя в Рамаллах. Да, той произнесе няколко сухи формулировки. Действително приложи някакви усилия за да разчупи леда. Но не каза нищо, което би могло да засегне сърцата на палестинците.

Той каза на своята «израелска» аудитория да «поставят себе си на тяхно място». Но той опитали се да го стори това сам? Представял ли си е той, какво значи да очакваш всяка нощ грубото чукане по вратата? Да се събудиш от рева на булдозера, опасявайки се дали няма днес да разрушат твоя дом? Да видиш, как растат на твоята земя заселническите колонии, и да чакаш, кога «заселниците» ще нахлуят и ще устроят погроми в твоето село? Да нямаш права да пътуваш по своите пътища? Да видиш, как твоя баща бива унищожен на КПП? Да хвърляш камъни срещу въоръжените до зъби войници, презирайки сълзотворния газ, куршуми с пластмасови обвивки, а понякога и бойни патрони?

Може ли той да си представи, че неговият брат, роднина или близък човек зарази  своите патриотични действия или убеждения е заточен за дълги години според произволния военен «съд» или изобщо без какъвто и да било «съд»?

През изминалата седмица в «израелския» затвор почина Мейсар Абу Хамдийя, и Западния бряг се взриви от гняв. «Израелските» журналисти осмяха този протест, повтаряйки, че той е починал от смъртоносна болест, и затова «Израел» няма вина.

Представял ли си е някой от тях дори за минутка, какво значи да умреш от рак, когато болестта бавно пълзи по тялото, и да не получиш нужното лечение, да си отрязан от семейството и от близките преди смъртта? Какво щеше да стане, ако този човек бе техен баща?

Окупацията не е абстракция. Това е всекидневната реалност за два и половина милиона палестинци в Западния бряг и в Източен Йерусалим, без да говорим за блокадата на Западния бряг.

И тя засяга не само отделни лица, на които практически е отказано всякакви човешки права. На първо място тя потиска палестинците като народ …