Кратък преглед на съдбоносните събития в Палестина

23 април 2013

палестинс

 

Важни събития от последните сто години

1895:

Общият брой на населението на Палестина е около 500 000 души. От тях около 47 хил. са евреи, някои от които – част от коренното население,  а останалата част представлява малки групи имигранти в Палестина по чисто религиозни подбуди.

1897:

В Базел, Швейцария, е свикан Първият ционистки конгрес. Той декларира, че целта на ционизма е “в Палестина да се създаде отечество за еврейския народ, обезпечено от публичното право.”  Освен това конгресът взема решение за основаване на Световната ционистка организация.

1916:

Преговори между Великобритания, Франция, Русия, към които впоследствие се присъединява и Италия, водят до тайното споразумение Сайкс-Пико относно подялбата на арабските райони на Османската империя на сфери на влияние на европейските велики сили. Тъй като в Палестина се намират светите места на трите небесни религии, първоначално за нея се предвижда международен режим.

1917:

В писмо от 2 ноември, адресирано до лорд Ротшилд, Британският външен министър сър Артър Джеймс Балфур излиза с декларация, че “Правителството на Негово Величество гледа благосклонно на основаването в Палестина на национално огнище за еврейския народ и ще положи всички усилия да улесни постигането на това, като нека ясно да се разбере, че няма да бъде направено нищо, което би било в ущърб на гражданските и религиозните права на съществуващите в Палестина нееврейски общности, нито пък на правата или политическия статус, с който разполагат евреите в която и да бил одруга страна.” Декларацията е одобрена от кабинета.

  • Лидерът на ционисткото движение д-р Хаим Вайцман е взискателен, когато упражнява въздействие при съставянето на Балфуровата декларация. Той успява да предизвика подкрепа, разпространявайки лозунга “Една земя без народ за един народ без земя”.
  • През декември Великобритания поема управлението на Палестина в качеството си на окупационна сила чрез фактическа администрация под формата на военно правителство.

1918:

В специално послание до Шерифа Хусейн Британското правителство оповестява, че “силите на Антантата са решили на арабската раса да бъде предоставена пълната възможност отново да формира една нация в света… колкото до Палестина, ние взехме решение никой народ да не бъде подчинен на друг.”

1920:

Свиканата на 25 април конференция в Сан Ремо и Обединеният върховен съвет приемат компромисното решение Палестина, която според споразумението Сайкс-Пико е определена за територия под международно управление,  да премине под британска опека. Решението е прието, без да бъдат взети под внимание изискванията на член 22 от Хартата на Лигата на нациите.

          Скоро след Първата световна война под егидата на Балфуровата декларация започва широкомащабна имиграция на евреи от Европа. Това води до антиеврейски вълнения сред палестинците точно когато конференцията в Сан Ремо окончателно поставя Палестина под британски мандат.

1922:

На 1 юли Британското правителство излиза с изявление, известно като “меморандум на Чърчил”, което отхвърля една “изцяло еврейска Палестина” в смисъл на “подчинено положение на арабското население, език и култура в Палестина”, но същевременно дава да се разбере, че е недопустимо да се променя Балфуровата декларация, което означава по-нататъшно разрастване на еврейската общност по пътя на имиграцията.

* На 24 юли Лигата на нациите одобрява текста на мандата на Великобритания над Палестина. Мандатът включва в себе си Балфуровата декларация и признава “историческата връзка на евреите с Палестина” като основа за възстановяване на тяхното национално огнище в Палестина.

* На 16 септември Съветът на Лигата на нациите прокарва резолюция, утвърждаваща отделно управление на Трансйордания. Палесетина и Йордания са включени в един и същ мандат, но се третират като отделни територии.

1930:

На 30 октомври Великобритания излиза с нова политическа позиция, известна като Бяла книга на Пасфийлд. Книгата утвърждава тезата, че “винаги трябва да се придава еднакво значение на  поеманите ангажименти по отношение на двете части на населението и тези два ангажимента да се съгласуват там, където неизбежно се намесят противоположни интереси.”

1933:

Нацистките гонения на евреи в Европа предизвикват скок в броя на еврейските имигранти от Европа в Палестина.

1936:

Палестинската съпротива срещу чуждото управление и чуждата колонизация прераства в голямо въстание, което продължава чак до избухването на Втората световна война.

1937:

Създадена е Британска кралска комисия, която да разследва “безредиците”. Комисията представя Доклада Пийл. Той признава справедливия характер на исканията на палестинското население за независимост и потвърждава, в разрез с дотогавашната официална позиция, че поетите от Британското правителство “двойни ангажименти” са били несъвместими. Комисията препоръча – по Соломоновски – разделяне на Палестина.

1939:

През февруари-март се провежда Лондонската конференция, която прераства в паралелни конференции – англо-арабска и англо-еврейска, след като арабите отказват да признаят Еврейската агенция. Те настояват на неотменимото право на палестинците на независимост, докато евреите настояват да получат еврейска държава.

* През май излиза Бялата книга на Мак Доналд, която пресича всякакви намерения за създаване на еврейска държава и отхвърля настояванията на арабите Палестина да стане независима арабска държава. Вместо това тя предвижда продължаване на мандата до 1949 г., след което Палестина да стане независима арабска държава със смесено палестинско-еврейско правителство. Освен това документът поставя условие имиграцията да бъде преустановена след още 75 000 имигранти, които да бъдат приети в рамките на пет години, а британското правителство  стриктно да контролира трансфера на земя.

* През десетилетието на 30-те години Палестина приема около 232 000 еврейски имигранти. През 1939 г. броят на еврейското население надхвърля 445 000 при общ брой на населението около 1,5 млн., или почти 30% при по-малко от 10% двадесет години по-рано. Също така към 1939 г. еврейските поземлени имоти нарастват 4 пъти, възлизайки вече на 1,5 млн. дка при обща площ 26 млн. дка.

1942:

Малка група ционистки екстремисти (групата “Щерн”) предприема серия от политически мотивирани убийства и грабежи в района на Тел Авив.

* Изпълнителната среща на Еврейската агенция в Ню Йорк през май публикува т.нар. Балтиморска програма, чиято дългосрочна цел е създаване на еврейска държава Палестина чрез неограничена имиграция.

1944:

Британският върховен комисар като по чудо избягва смъртта при устроена му засада извън Ерусалим. Три месеца по-късно, на 6 ноември, в Кайро е убит британският държавен министър по въпросите на Близкия изток. И двете акции са извършени от ционистката терористична група “Щерн”.

1945:

Засилва се ционисткият натиск върху САЩ, в който са замесени конгресмени. Президентът Хари Труман призовава Британското правителство да отвори вратите на Палестина за допълнителна имиграция на още 100 000 безотечествени евреи от Европа.

1947:

Великобритания решава да се откаже от мандатната си роля и да предаде палестинския проблем на Обединените нации.

* На 28 април Общото събрание на ООН свиква Първата си специална сесия, за да обсъди проблема за Палестина и да създаде Специалния комитет на Обединените нации за Палестина (UNSCOP), който “да излезе с препоръки… относно бъдещото управление на Палестина.”

* На 29 ноември Общото събрание приема резолюция № 181 (ІІ) относно бъдещото управление на Палестина. Резолюцията излага план за разделяне на Палестина на две държави – арабска и еврейска с икономически съюз помежду им, а Ерусалим се обособява като corpus separatum с международен режим на управление от страна на Обединените нации. За палестинците, които представляват 70% от населението, е отредена 47% от територията.

1948:

Разразява се терор срещу палестинското население, който води до масова емиграция на бежанци в съседните на Палестина държави и към онези райони от Палестина, които все още не се контролират от евреите. Като резултат на директно приложената еврейска сила, както и на психологическия и военен терор, общо около 750 хил. палестинци напускат домовете и имотите си.

* На 14 май – един ден преди изтичането на британския мандат и точно преди свикването на сесия на Общото събрание за приемане на резолюция, съдържаща американска идея за опека над Палестина – е обявено създаването на еврейската държава Израел. Еврейската държава е призната както от правителството на САЩ, така и от правителството на Съветския съюз. Израелската декларация за създаването на Държавата препраща непосредствено към резолюция № 181 (ІІ) като база за създаването й, ангажирайки се същевременно “да сътрудничи с всички агенции и представителства на Обединените нации за осъществяването на тази резолюция…”

* В момента на изтичане на мандата еврейски военни сили пристъпват към окупиране на по-голяма територия и още градове освен определените им от резолюцията за разделяне на Палестина. Междувременно в последните седмици от мандата на палестинска територия вече са навлезли нередовни военни формирования от съседните арабски страни, а след края му навлизат и редовни армейски части, при което се стига до първата близкоизточна война.

* Подкрепата за създаване на арабска държава в Палестина се оказва твърде неефективна пред лицето на израелското военно превъзходство. За няколко седмици Израел окупира по-голямата част от палестинската територия (78%) с изключение на т.нар. райони на “Западния бряг” на р. Йордан и “ивицата Газа”. Западният бряг е предаден под юрисдикцията на Йордания, а ивицата Газа – на Египет.

* Израел поема също контрола над западната зона на Ерусалим, който ООН е обособила като corpus separatum с администрация под опеката на Обединените нации. Израел разрушава 37 от общо 41 села в околностите на западната част на Ерусалим и над 80 000 палестинци бягат сами от западната зона, докато останалата част от Ерусалим – източният сектор със Светите места и Западният бряг на р. Йордан преминават под йорданска администрация. Това де факто разделяне на Ерусалим е официално оформено в примирието между Израел и Йорданското Хашимитско кралство от 3 апраил 1949.

* На 17 септември е убит граф Бернадот – според официалното израелско становище – от еврейската групировка “Щерн ганг”. Според един доклад на Обединените нации убийците са били в униформи на израелската армия. Докладът твърди, че “временното правителство на Израел трябва да поеме цялата отговорност”. Съветът за сигурност иска от израелското правителство да разследва убийството и да представи доклад пред Съвета (такъв доклад не е получаван).

1949:

На 11 май Израел е приет за член на ООН. Преамбюлът на резолюцията за приемането на Израел посочва специално, че Израел се задължава да изпълни резолюции №181 (ІІ) и 194 (ІІІ) на Общото събрание на ООН.

* От февруари до юли 1949 г. действащият посредник Ралф Бънч (Норвегия) урежда споразумения за примирие на Израел с Египет, Йордания, Ливан и Сирия.

* На 8 декември 1949 Обединените нации основават Близкоизточната агенция за подпомагане на бедстващите палестински бежанци (UNRWA), която да помогне на стотиците хиляди палестински бежанци, живеещи във временни лагери в пограничните държави. Снабдявайки на живеещите в лагерите подслон, храна, медицинско обслужване и обучение, UNRWA се опитва да бъде решаващ фактор за предотвратяване влошаването на тази хуманитарна катастрофа.

1950:

На 23 януари, нарушавайки резолюциите на ООН, Израел премества столицата си от Тел Авив в западната част на Ерусалим.

* Израелското правителство приема Закона за собствеността на отсъстващите, предшестван от Наредбата за изоставените райони (1948 г.), Извънредния правилник за разработването на запустелите земи (1949), поредица от закони, узаконяващи експроприацията на арабски земи и де факто създаването на ситуация, водеща до предотвратяване завръщането на палестинските бежанци.

* На 24 април 1950 г. Западният бряг е поставен формално под пълен йордански контрол.

1952:

Точката “Палестински въпрос” отпада от дневния ред на Общото събрание на ООН. На този етап целият спорен въпрос за Палестина се свежда до бежанския проблем.

1964:

Основана е Организацията за освобождение на Палестина (ООП), а за Председател на нейния изпълнителен комитет е избран Ахмад Шукейри.

1965:

На 1 януари военното крило на движението “Фатах” – “ал-Асифа” поставя началото на въоръжената борба против Израел. Самото движение възниква в нелегалност в средата на 50-те години като палестинско национално движение.

1967:

На 5 юни в Близкия изток избухва война. В навечерието на войната Египет затваря Тиренския пролив и настоява за изтегляне на силите на ООН. Израел обаче предприема опустошителна офанзива и само след няколко дни неговата армия окупира останалата част от бившата подмандатна територия Палестина – Западния бряг, включителено арабския Източен Ерусалим, и ивицата Газа, както и сирийските Голански възвишения и египетския Синайски полуостров.

* На 14 юни Съветът за сигурност на ООН приема резолюция № 237, която между другото призовава правителството на Израел да “улесни завръщането на онези жители, които са избягали от районите след избухването на военните действия.”

* Скоро, след като окупира Западния бряг, ивицата Газа и Източен Ерусалим, Израел започва да конфискува палестински земи и да изгражда еврейски селища (жилищно строителство и останалата инфраструктура на обособени места) по цялата окупирана територия, както и да прехвърля част от своето население в тези селища.

* На 22 ноември Съветът за сигурност приема резолюция № 242 (1967), чиито мерки са замислени като рамка за мира в Близкия изток. Резолюцията набляга върху “недопустимостта на завоюване на територии чрез война” и потвърждава, че “един справедлив и траен мир в Близкия изток” би трябвало да се базира на следните принципи: “(І) изтегляне на израелските въоръжени сили от териториите, окупирани в неотдавнашния конфликт; (ІІ) прекратяване на всякакви претенции или условия на враждебност и уважаване и признаване на суверенитета, териториалната цялост и политическата независимост на всяка държава в района, както и на тяхното право да живеят в мир при сигурни и признати граници, без каквито и да било форми на заплаха или акт на насилие.” Резолюцията потвърждава също необходимостта от “постигане на справедливо уреждане на бежанския проблем.”

1968:

През януари Движението “Фатах” обявява своята политическа програма, призоваваща към създаване на една демократична държава в Палесетина, в която араби и евреи да живеят заедно без дискриминация.

1969:

През февруари Ясер Арафат от Движението “Фатах” е избран от Палестинския национален съвет за Председател на изпълнителния комитет на Организацията за освобождение на Палестина.

1970:

През септември йорданската армия провежда успешна тотална военна кампания, целяща изкореняването на палестинските въоръжени сили. Ясер Арафат напуска Йордания, а палестинските части се изтеглят от Аман в северната част на страната. Битката става известна под името “Черният септември”.

1972:

На 16 октомври в Рим е убит палестинският представител в Италия Уаил Зайтир. Смята се, че убийците са от израелското разузнаване “Мосад”. Атентатът е последван от серия политически убийства на официални представители на ООП в няколко европейски столици, в това число Махмуд ал-Хамшари (Париж) и по-късно Атеф Бсисо (Париж), извършени от Израел.

1973:

На 10 април трима лидери на ООП – Камал Адуан, Абу Мухаммад Юсеф ан-Наджар и Камал Насер – са убити в домовете си в Бейрут от специално израелско военно формирование.

* На 6 октомври (съвпадащ с празниците Йом Кипур в Израел) Египет и Сирия започват офанзива и атакуват позициите на израелската армия на окупираните територии, което се счига за четвъртата арабо-израелска война. Египетската армия успява драматично да форсира Суецкия канал, пробивайки израелската отбранителна линия “Бар Лев”, и настъпва в Синай. По-късно израелската армия изпраща свои части отвъд канала на египетска територия.

* На 22 октомври Съветът за сигурност на ООН приема резолюция № 338, която призовава за незабавно прекратяване на огъня и прилагане на резолюция № 242 във всичките й части, както и за започване на преговори между страните под подходящо покровителство с цел полагане основите на справедлив и траен мир в Близкия изток.

1974:

На 29 сесия на Общото събрание на ООН през септември точката “Палестински въпрос” отново е включена в дневния ред по искане на 55 държави-членки.

* Приетата на 22 ноември резолюция № 3236 (ХХІХ) на Общото събрание на ООН отново потвърждава неотменимите права на палестинския народ, включително правото му на самоопределение, правото на национална независимост и суверенитет, както и праваото на завръщане на палестинците в техните домове и имоти. Освен това резолюцията възлага на Генералния секретар да установи контакти с ООП по всички теми, отнасящи се до палестинския въпрос.

* Същия ден на ООП е предоставен статут на наблюдател по силата на резолюция № 3237 (ХХІХ) на Общото събърание, която отправя покана до ООП да участва в сесиите и работата на Общото събрание, както и във всички международни конференции, провеждани под егидата на Общото събрание и другите органи на ООН.

1975:

На 10 ноември по силата на резолюция № 3376 (ХХХ) Общото събрание на ООН създава Комитет по упражняване неотменимите права на палестинския народ. Съставен от 20 държави-членки, Комитетът е призван да препоръча програма за осъществяване правата на палестинския народ.

* На същата дата Общото събрание приема също резолюция № 3397 (ХХХ), която определя ционизма като вид расизъм.

1976:

Петата годишна среща на най-високо равнище на Движението на необвързаните страни  в Коломбо (Шри Ланка) приема ООП, която от 1970 г. е със статут на наблюдател, за пълноправен член на Движението.

* Съветът на Арабската лига на своята 66. сесия в Кайро през септември приема Палестина, представлявана от ООП, за пълноправен и равнопоставен член на Лигана на арабските държави.

1977:

Израелската Партия на труда губи на парламентарните избори през май и израелското правителство е сформирано от партията “Ликуд”, оглавявана от Менахем Бегин. Това правителство разгръща вълни от истинска заселническа колонизация на териториите, окупирани от Израел през 1967 г.

1978:

През януари президентът Джими Картър прави изявление, в което признава правото на палестинците да имат свое национално огнище.

* През септември президентът Джими Картър е домакин на среща на високо равнище между египетския президент Ануар Садат и израелския министър-председател Менахем Бегин в Кемп Дейвид. Двете страни сключват Кемп-дейвидските споразумения, които включват “Рамка за мира в Близкия изток” и “Рамка за сключване на мирен договор между Египет и Израел”. Разменени са също писма относно Ерусалим, еврейските селища в Синай и осъществяването на всеобща заселническа колонизация. Първото споразумение (“Рамка за мира в Близкия изток”) постановява по отношение на Западния бряг и Газа за един преходен период, не по-дълъг от 5 години, да бъде избрана палестинска автономна власт, която да замени израелското военно управление. Освен това то постановява Египет и Йордания да участват в преговорите и че в състава на техните делегации може да има палестинци от Западния бряг и Газа или други палестинци по взаимна договореност. В срок до три години ще се проведат преговори, базиращи се на резолюция № 242 (1967) на Съвета за сигурност, за да бъде определен окончателният статут на Западния бряг и Газа. Споразумението потвърждава, че “решението трябва да признава законните права на палестинския народ и неговите справедливи искания.”

* На 29 ноември според замисъла на Обединените нации за първи път се отбелязва ежегодният Международен ден за солидарност с палестинския народ.

1979:

На 22 март Съветът за сигурност на ООН приема резолюция № 446 (1979), която определя, ,че израелската политика на основаване на селища в палестинските територии е незаконна и представлява сериозна пречка по пътя към мира. Тя призовава Израел да отмени посочените по-горе мерки и да се въздържа от предприемане на каквито и да било актове, които биха променили правния статут, географската характеристика и демографския състав на окупираните територии, включително Ерусалим. Освен това резолюцията постановява да бъде сформирана комисия в състав три от страните-членки на Съвета за сигурност, която да проучи ситуацията във връзка със селищата и въз основа на това да представи доклад.

1980:

На 13 юни Срещата на върха на Европейската икономическа общност приема Венецианската декларация. Тя гласи, че “най-сетне трябва да се намери справедливо решение на палестинския проблем, който не е просто проблем на бежанците. На палестинския народ… трябва да бъде предоставена възможност… да упражни своето право на самоопределение.” Също така Декларацията призовава да бъдат включени палестинският народ и ООП в мирните преговори. По отношение на Ерусалим в Декларацията се казва, че “всяка едностранна инициатива, замислена да промени статута на Ерусалим, е неприемлива” и че “израелските селища са незаконни според международното право”.

* В отговор Съветът за сигурност на ООН приема на 20 август резолюция № 478 (1980), в която “порицава най-решително приетия от Израел “Основен закон” за Ерусалим” и обявява, че той “представлява нарушение на на международното право и няма нищо общо с прилагането на Четвървата Женевска конвенция от 12 август 1949 г. понастоящем на палестинските и другите арабски територии, окупирани през юни 1967 г., включително Ерусалим.” Също така резолюцията “определя, ,че всички административни мерки и актове, предприети от Израел – окупиращата държава, които са промевили или са насочени към изменение на характера и статута на  Светия град Ерусалим, и особено неотдавнашният “Основен закон” за Ерусалим, са недействителни и невалидни и трябва незабавно да бъдат отменени.” Тя призовава също държавите-членки, които имат дипломатичесеки мисии в Ерусалим, “да изтеглят тези мисии от Светия град.”

1981:

На 23 февруари Съветският съюз излиза с инициативата на Брежнев за мир в Близкия изток, която включва международна конференция под егидата на Обединените нации с участието на петте държаави-постоянни членки на Съвета за сигурност и на всички заинтересовани страни, и призовава за създаване на палестинска държава.

1982:

На 5 юни Израел извършва широкомащабна въздушна атака срещу Ливан, а на 6 юни предприема тотална инвазия в Ливан по суша, въздух и море. Нахлулата израелска армия окупира цялата южна част на страната, причинявайки чудовищни разрушения и хиляди жертви сред гражданското население (към 30 юни броят на убитите възлиза вече на над 15 хил. души, 50% от които – деца на възраст до 13 години.)

* На 13 юни израелската армия обкръжава Бейрут, поставяйки го под обсада. Израелски военни кораби и въоръжени формирования започват бомбардировки на Западен Бейрут, които продължават през цялото лято, вземайки на прицел палестинските квартали и бежански лагери, разрушавайки цял един квартал и избивайки хиляди палестинци и ливанци.

* На 21 август силите на ООП започват да напускат Бейрут. Ясер Арафат заедно с повечето от частите си заминава с кораб. ООП установява своето седалище в Тунис.

* На 14 септември е убит ливанският президент Башир Джмайел. На следващия ден израелската армия влиза в Западен Бейрут въпреки уверенията, дадени преди изтеглянето на ООП относно сигурността на цивилното палестинско население, живеещо в Ливан.

* На 15 септември 1982 израелските части обкръжават палестинските бежански лагери Сабра и Шатила, а на 16 септември разрешават на формированията на ливанските фалангисти да влязат в лагерите. Под израелски надзор фалангистките части извършват клане над повече от 800 цивилни палестинци, включително жени и деца.

* В изявление от 22 септември американският президент Роналд Рейгън прави предложение, което става известно като инициативата на Рейгън. В унисон с начертаното в Кемп Дейвид инициативата съдържа 5-годишен преходен период, който да започне със свободни избори за самоуправляваща се палестинска власт, и призовава за замразяване на заселническата активност. В инициативата САЩ не подкрепят нито създаването на палестинска държава на Западния бряг и в сектора Газа, нито анексирането или постоянния контрол на Израел върху тези територии. Относно окончателния статут инициативата прокарва идеята за палестинско самоуправление, асоциирано с Йордания, и заявява, че резолюция № 242 на Съвета на сигурност на ООН се отнася за всички части, включително Западния бряг и Газа. Относно Ерусалим тя предлага градът да остане неразделен, но окончателният му статут да бъде определен чрез преговори. Израел грубо отхвърля инициативата.

1985:

На 3 януари Израел сваля булото от своята операция за трансфер на фалашите, която е осъществявал в продължение на 5 години, транспортирайки евреи от Етиопия в Израел.

* Постигнато е палестинско-йорданско споразумение, което потвърждава, че в бъдеще ще се създаде конфедерация между Йордания и палестинската държава (след нейното създаване) и урежда сформирането на съвместна делегация за преговорите.

1987:

На 8 декември избухва палестинската Интифада – въстанието против израелската окупация на Западния бряг и Газа.

* На 22 декември Съветът за сигурност на ООН приема резолюция № 605 (1987), която осъжда израелските действия, нарушаващи човешките права на палестинския народ на окупираните територии, и възлага на Генералния секретар да представи доклад, съдържащ неговите препоръки относно пътищата и средствата за обезпечаване на сигурност и протекция за цивилното палестинско население под израелска окупация. По-късно Гетералният секретар представя доклад по този въпрос.

1988:

На 16 януари Израел обявява, че интифадата ще бъде посрещната с “политика на железния юмрук”, което означава жестоки побои (наречени “чупене на кости”), масови арести и задържане, депортиране, разрушаване на домове, унищожаване на частна собствевност и използване на бойни патрони и гумени куршуми.

* На 16 февруари двама израелски войници са обвинени, че са погребали живи четирима палестинци.

* На 16 април Израел убива лидера на ООП Халил ал-Уазир (Абу Джихад) в дома му в Тунис.

* На 31 юли йорданският крал Хусейн обявява отпадането на обвързаността на Западния бряг с Йордания. В речта си той заявява, че са били взети поредица от мерки “с цел засилване на палестинската национална ориентация и изтъкване на палестинската самоличност.” Кралят заявява, че “щом като е налице общо убеждение, че борбата за освобождението на окупираната палестинска земя би могла да бъде засилена чрез премахване на юридическите и административните връзки между двата бряга, ние би трябвало да изпълним своя дълг и да направим каквото се изисква от нас.”

* На 15 ноември 1988 г. Палестинският национален съвет се събира на своята ХІХ сесия и приема Декларацията за независимост на Палестина. Приема се също политическо комюнике. В Декларацията се съдържа приемане на резолюция № 181 (ІІ) на Общото събрание на ООН от 1947 г., а в комюникето – на резолюция № 242 (1967)  на Съвета за сигурност. Множество държави признават Палестинската държава.

1989:

На 16 май Израелското правителство излиза с мирна инициатива, основаваща се на “инициативата от четири точки на Шамир”. От една страна инициативата потвърждава отново кемпдейвидските споразумения, а от друга – отхвърля палестинската държава, както отхвърля и всякакви преговори с ООП. Тя отхвърля също всякаква промяна в статута на “Юдея, Самария и Газа” (Западния бряг и Газа) и призовава арабските държави да се откажат от състоянието си на война с Израел, като признаят правото му на съществуване и започнат преговори. Инициативата предлага на Западния бряг и в Газа да се проведат избори за представители за преговори с Израел относно преходен период към самоуправление, след което да се проведат и преговори за окончателно уреждане. Призовава се също международната общност да подобри жизнените условия и социалната рехабилитация на палестинските бежанци.

1990:

През декември еврейската имиграция от Съветския съюз достига връхната си точка от момента на създаване на Израел – 187 хил. имигранти за една година.

1991:

На 30 октомври в Мадрид е свикана Близкоизточната мирна конференция под председателството на президентите Буш и Горбачов. ООП не участва. Членове на палестинската делегация (избрани от ООП) представят населението на Западния бряг и Газа, но без участието на палестинците от Ерусалим. Арабските държави са представени на ниво външни министри. Израелската делегация се оглавява от премиера Шамир, а палестинската – от д-р Хайдар Абдул Шафи.

* На 16 декември Общото събрание на ООН приема резолюция № 4886, която отменя дефиницията, дадена от Общото събрание в резолюция № 339 от ноември 1979, според която ционизмът представлява вид расизъм и дискриминация.

1993:

На 13 септември във Вашингтон под покровителството на президента Клинтън ООП и Израел подписват Декларация за принципите на споразумението за временно самоуправление. Състои се знаменитото ръкостискане между Ясер Арафат и Ицхак Рабин. Споразумението за временно самоуправление предвижда петгодишен преходен период и избори за палестинската власт. Преговори относно окончателното уреждане, които включват по-специално Ерусалим, бежанците и селищата, трябва да започнат не по-късно от третата година. Целта на процеса е да бъде приложена резолюция № 242 (1967) на Съвета за сигурност.

1994:

На 1 юли Ясер Арафат се завръща в Палестина, на 12 юли пристига в Газа, където установява главната си квартира. Завръщането му е приветствано от десетки хиляди палестинци.

* На 29 август ООП и Израел подписват Споразумение за предварително предаване на власта и отговорностите (Израел – ООП).

* През октомври ООН провежда Специална паметна среща по случай 50-годишнината на Обединените нации. По време на срещата върху Палестина като наблюдател се разпростират същите мерки, каквито се разпростират върху държавите-членки.

1996:

На 21 април Палестинският национален съвет провежда своята ХХІ сесия в град Газа в Палестина – за първи път от създаването си през 1964 г. Сесията решава с мнозинство “да отмени онези постановки в Хартата на ООП, които противоречат на писмата, разменени между ООП и Правителството на Израел на 9-10 септември 1993 г.”

* На 1 май Председателят на Палестинската власт Ясер Арафат прави първото си официално посещение в САЩ и се среща с президента Бил Клинтън в Белия дом.

* В отговор на светлината в тунела на 28 септември 1996 Съветът за сигурност приема резолюция № 1073 (1996). Тя призовава за незабавно прекратяване  и отмяна на всички актове, водещи до изостряне на ситуацията, както и за обезпечаване на сигурност и протекция на палестинския народ и за своевременно прилагане на постигнатите договорености.

1997:

Като реакция на двукратно наложеното вето от страна на САЩ, на 24-25 април Общото събрание на ООН свиква за първи път от 15 години Извънредна специална сесия, за да разгледа “Незаконни израелски актове в окупирания Източен Ерусалим и останалата част от окупираните палестински територии”. По изключение сесията приема резолюция № ES-10/2, която осъжда израелския строеж при Джабал Абу Гнейм, настоявайки за прекратяване на всички незаконни израелски актове, препоръчвайки колективни мерки и установявайки механизми за провеждането им докрай.

1998:

На 7 юли Общото събрание приема резолюция № 52/250, озаглавена “Участието на Палестина в работата на Обединените нации”, гласувайки по изключение повишаване равнището на палестинското представителство в ООН на уникално и безпрецедентно ниво –  между останалите наблюдатели от една страна и държавите-членки от друга. Резолюцията предоставя на Палестина допълнителни права и привилегии за участие, с каквито по традиция се ползват изключително държавите-членки.

* На 14-16 декември 1998 президентът на САЩ Бил Клинтън е на посещение в Газа и Витлеем, с което става първият американски президент, посетил Палестина и влязъл в контакт с палестинските лидери и институции на тяхна територия. По време на посещението президентът прави поредица важни изявления, стигайки почти до признаване на палестинското право на самоопределение. Президентът се придружава от семейството си и от многобройна официална делегация, която включва Държавния секретар и Съветника по националната сигурност. Президентът Клинтън произнася реч на митинг в Газа в присъствието на Президента Арафат, Председателя и членове на Палестинския национален съвет, Централния съвет на ООП и Палестинския законодателен съвет, палестински министри и други официални лица.

* Конфискацията на арабски земи и експанзията на заселническите колонии на окупираните територии започва през 1948 г. и не е прекратявана до ден днешен. “Мирният процес” бива използван като прикритие за истинските намерения на Израел да продължи да прилага изконната главна цел на ционизма – такава, каквато я определят явни и тайни планове от 1897 г. насам: ционистите искат земята, цялата земя, без да фиксират точно нейните граници. А освен това те искат земята без нейното население!

* През 1930 г. председателят на Световния ционистки конгрес Хаим Вайцман намеква, че проблемите с недостига на поземлени ресурси в Палестина и обезземляването на селяните могат да бъдат решени чрез изселването им в Трансйордания и Ирак. Той настоява Еврейската агенция да предостави заем в размер на 1 млн. лири за подпомагане изселването на палестински земеделци в Трансйордания. Въпросът е обект на обстойни дебати в Еврейската агенция през 1936-37 г. Първоначално мнозинството предлага доброволно изселване на палестинците от еврейската държава, по-късно обаче констатират, че палестинците никога няма да напуснат доброволно. Тогава ключовите лидери гласуват Британското правителство да заплати разноските по изселването на палестинските араби от териториите, определени за еврейска държава.

* След Мадридската конференция от 1991 г. Шамир искаше преговорите да продължат цяло десетилетие, докато не остане нищо повече за обсъждане. Провокативното посещение на Шарон в района на Храмовия хълм в Ерусалим предизвика експлозията, разрушила всичко градено с години, в резултат на непрестанно влошаващата се ситуация на окупираните палестински територии, докато междувременнео израелската колонизация на заграбените палестински земи не бе прекратена нито за миг.

* Поведението на Шарон от момента на заемане на премиерския пост даде да се разбере, че то йще продължи линията на държавен тероризъм чрез изтезания, “целенасочени убийства”, унижения и гладна смърт за палестинците, държейки ги в блокада и под израелския огън, докато се предадат. Ако го направят, той ще бъде готов да влезе в нов кръг безконечни преговори, за да подпише ново “временно споразумение” за не-враждебност.

* Вайцман вярваше, че е призван да води борбата на цивилизацията с пустинята. Ционистите щели да донесат просветеност и икономическо развитие на изостаналите араби. Вождът на ционизма Давид Бен-Гурион също не можеше да разбере защо арабите отхвърлят неговото предложение да използват еврейските финанси, научни знания и технически опит за модернизиране на Близкия изток. Той отдаваше този отказ по-скоро на тяхната изостаналост, отколкото на оскърблението, което ционизмът нанесе на арабското достойнство и стремеж към независимост.

* Каква е сегашната действителност?

          Израел насочва 85% от водните ресурси на окупираните територии за евреите, а останалите 15% се разпределят между палестинското население на тези територии. В Хеброн например 85% от водата се предоставя на около 500-те еврейски заселници, а останалите 15% трябва да се разпределят между 120 000 палестинци, живеещи в този град.

          Израел проявява открито незачитане на 69 резолюции на Съвета за сигурност на ООН.