Основните факти, свързани с палестинския въпрос

23 април 2013

въпрос

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Автор: доц. д-р Мохсен Мухаммад Салех, преподавател по палестински изследвания и история на съвременните арабски държави

 

1. С наименованието „Палестина” обозначаваме югозападния район от страните на т.нар аш-Шам (т.е. голяма Сирия, която включва Сирия, Йордания, Палестина и Ливан). Това е територия, разположена на източните брегове на Средиземно море, в западната част на азиатския континент. Тя свързва Азия и Африка. Палестина се отличава и с голямата си географска близост до Европа. На север граничи с Ливан, на североизток  със Сирия, на изток с Йордания и на юг с Египет. Територията на Палестина, според сегашните й граници, е 27 009 кв.км. Климатът е умерен средиземноморски.

2. Земите на Палестина са сред районите, които са били обитавани от хора още от най-дълбока древност. Според съвременните археологически открития, това е първата територия, където през  9 000 г. пр.Хр. се е осъществил преходът от начина на живот на прародителите на днешните хора  към уседналия начин на живот на първите човешки същества, занимаващи се със земеделие. Най-древният град в света – Йерихон – е бил основан в Палестина около 8 000 г.пр.Хр. Той е бил великолепно средище на различни цивилизации и остава такъв до наше време.

3. Палестина заема специално място в сърцето на всеки мюсюлманин. Според Корана, тя е свещена и благословена земя. В нея се намира джамията „Ал-Акса”, която представлява първата Кибла или посока, към която се обръщат мюсюлманите по време на молитва, а освен това тя е и третата по святост джамия в ислямския свят. Палестина е и земята на Ал-Исра’ или Нощното пътуване. Именно в тази свещена територия е доведен Пророкът Мухаммад по време на чудотворното си нощно пътуване. Това е земя на пророци. Много от пророците, упоменати в благородния Коран, са родени, израсли и погребани в нейното лоно. Нека Аллах ги дари с мир. От гледната точка на исляма, това е земята на Събирането и Възкресението, центъра на обиталището на мира. Всеки, който живее тук, бива възприеман като муджахид или боец на Аллах.

4. Земята на Палестина е свещена и за евреите, както и за християните. Евреите гледат на нея като на обетованата земя, заемаща централно място в тяхната история, където почиват във вечния си сън техните пророци. Техните свети места са Йерусалим и Хеброн. Християните считат Палестина за люлка на своята религия, тъй като Иисус е роден тук и тук е провел своята мисия. Най-значимите центрове на тяхната религия са Йерусалим, Витлеем и Назарет.

5. Най-древният народ, който е обитавал Палестина и е оставил своя отпечатък върху тази земя, са ханаанците. Те са дошли от Арабския полуостров преди около 4 500 години и затова в началото палестинската земя е наричана Ханаан. Днешните палестинци са потомци от междуплеменни бракове между ханаанците, народите от източните крайбрежия на Средиземно море, т.е. филистимляните, и арабските племена. Въпреки че в течение на вековете Палестина била управлявана от различни народи, нейното коренно население оставало едно и също. Преобладаващата част от нейните жители приели исляма и наред с новата религия възприели и арабския език. Така се установява ислямската идентичност на Палестина, която е просъществувала за най-дълъг период от време без прекъсване – от ислямските Футух (завоевания) през  15 г. от Хиджра/ 636 г. сл. н.е. до 1948 г., когато по-голямата част от населението е насилствено прокудена заради ционистката окупация.

6. Еврейските претенции за исторически права в Палестина бледнеят пред правото на арабите-мюсюлмани над тяхната земя. Синовете на Палестина са обитавали и облагородявали тази земя повече от 1 500 години преди евреите да създадат своята държава. Те продължават да живеят там и след създаването на еврейската държава и прекъсването на връзките на Израел с Палестина. Евреите са управлявали части от Палестина, но никога цялата земя, в продължение на около четири века ( от 1 000 до 586 г.пр.Хр.) Тяхното владичество постепенно е рухнало по подобие на управлението на асирийците, персийците, фараоните, гърците и римляните, докато палестинският народ е останал неотменно в своята земя.

Ако изключим краткия период от 90 години по време на кръстоносните походи, ислямското господство, което продължава 1 200 години, е най-продължителното в историята на Палестина (от 636 до 1917 г. сл.н.е.). Връзката на евреите с Палестина е била прекъсната на практика в продължение на около 1 800 години: от 135 г. сл.н.е до ХХ в. През този период те не са имали никакво политическо, културно или ръководно присъствие в Палестина. Дори техните религиозни доктрини забраняват завръщането им там. Според изводи на еврейски изследователи и учени (като прочутия Артур Кьостлер), над 80% от съвременните евреи нямат никаква връзка с Палестина. Успоредно с това, те нямат никаква генеалогична или патриотична връзка с Израилевите синове. Преобладаващата част от днешните евреи водят началото си от хазарите (ашкенази) – татаро-тюркски племена, които обитавали северния Кавказки регион и били йудаизирани през VІІІ в. сл.н.е. Следователно, ако евреите имат право на завръщане в своята родина, то това е завръщане не в Палестина, а по-скоро в южна Русия.

В допълнение към това, еврейската претенция за обвързаност с Палестина бива оборена от факта, че повечето Израилеви синове отказват да се присъединят към Мойсей при неговото излизане от Египет и потеглянето към Светите земи. По подобен начин, повечето от тях отказват и да се завърнат там [т.е. в Йерусалим] от Вавилон, когато персийският цар Кир предлага да подпомогне тяхното завръщане. В хода на цялата история, включително и в наши дни, броят на евреите в Палестина никога не е надвишавал 40% от населението.

7. Ционисткото движение, чиято цел е създаването на еврейска държава в Палестина, се заражда в резултат на ционистката пропаганда в самото сърце на християнска Европа. Тази пропаганда е насочена към събирането на евреите в Палестина и се разпространява най-вече сред протестантите в периода след ХVІ в. Тя съвпада с възхода на националистичните идеологии и появата на националните държави в Европа – явления, която се наблюдават особено отчетливо през ХІХ в. – както и  със зараждането на „еврейския проблем” в източна Европа и преследването на евреите от страна на руснаците. Появата на ционисткото движение в известна степен е свързана и с факта, че от една страна евреите започват да заемат влиятелни постове в Европа и Америка, а от друга страна – еврейското просветителско движение „Хаскала” не успява да приобщи евреите към местните общности, където те живеят.

8. Създаването на еврейска държава, която да играе ролята на „държава – буфер”, с подкрепата на западните колониални държави и най-вече Великобритания, е кулминационната точка на заплахата, която Западът и ционизмът пораждат в самото сърце на ислямските и арабски земи. Целта е да се предизвика пълно разцепление между двата региона на ислямския свят – азиатският и африканският. Намерението е да се възпрепятства мюсюлманското обединение, за да бъдат мюсюлманите слаби. Същевременно, целта е мюсюлманите да останат разединени и неспособни да осъществят своя възход, като така се въртят завинаги в орбитата на подчинението. Едновременно с това, създаването на еврейска държава е опит да се възпрепятства появата на една нова могъща сила на мястото на Османската империя, която рухва в края на Първата световна война (1918 г.). Шансовете на еврейско-ционистката държава да поддържа стабилност и да процъфтява в условията на една враждебна среда се крепят върху уверенията, че нейните мюсюлмански съседи ще останат слаби, разединени и изостанали в своето развитие. По същия начин, възможността за възход, единение и могъщество на мюсюлманската Умма  (общност) зависи от способността й да изкорени еврейско-ционистката язва, разположена в самото й сърце.

9. Световната ционистка организация (СЦО) е създадена в Базел през м.август 1897 г. под ръководството на Теодор Херцел. Тя се обвързва с колониалните проекти на Запада, но до края на Първата световна война не успява да постигне нищо съществено. Ционисткото движение е расистко по своя характер – то се основава на религиозната принадлежност на евреите и тяхното националистично наследство. Неговият успех е право пропорционален на степента, в която се потискат правата на палестинските араби в собствената им земя и в която те биват изтласкани от своите позиции. Няма съществена разлика между различните ционистки течения, били те светски, социалистически, религиозни, културни или политически. В крайна сметка, всички те обединяват ционисти, които преследват едни и същи цели.

10. Великобритания приема ционисткия проект и на 2-ри ноември 1917 г. издава Декларацията Балфур, с която подкрепя създаването на национално огнище на еврейския народ в Палестина, като същевременно успява да завърши окупацията на Палестина през м.септември 1918 г. Така тя извършва предателство по отношение на своето обещание за свобода и независимост на арабите, дадено пред техния водач Шариф Хусайн. Великобритания и Франция си поделят регионите на аш-Шам и Ирак на сфери на влияние съгласно споразумението Сайкс-Пико (м.май 1916 г.), според което Палестина трябва да бъде територия под международно управление. Великобритания поема контрола над Палестина по силата на споразумението от Сен Ремо (м.април 1920 г.). Тя успява да включи Декларацията Балфур в текста, който постановява нейния мандат в Палестина, даден от Лигата на нациите през м.юли 1922 г.

11. По време на своята окупация над Палестина (1918 г. – 1048 г.) Великобритания отваря широко врати за имиграция на евреите. Техният брой скача от 55 000 през 1918 г. на 646 000 през 1948 г. (или с други думи – от 8% на 31% от общото население). Великобритания подкрепя и придобиването на земя от евреите и така земята, която е еврейска собственост, се увеличава от около половин милион дунума (1 дунум = 1000 кв.м.) или 2% от общата територия на около 1 800 000 дунума или 6.7% от общата територия на Палестина. Всички тези процеси в полза на евреите се ръководят основно от британските власти или хора, които не са палестинци. Независимо от тежките условия и страдания, палестинският народ успява да устои своите позиции върху родната си земя в продължение на тридесетте години на британския мандат, като съставлява мнозинство от населението (69%) и контролира по-голямата част от земята (93%). С активната помощ на британската военна машина евреите успяват да създадат икономически, политически, образователни, военни и социални институции. До 1948 г. те вече са издигнали 292 заселнически селища, формирали са военни части от около 70 000 бойци – членове на терористичните групировки Хагана, Иргун и Щерн –  и са готови за обявяването на своята държава.

12. Мюсюлманите не се борят срещу евреите, просто заради факта, че те са евреи. В исторически план отношенията на мюсюлманите с Ахл ал-Китаб (Народите на Писанието) или Ахл ад-Димма (Защитените народи) са се основавали върху справедливостта и добрата воля и тези народи са се ползвали с пълна свобода, както и с религиозни и граждански права, по време на ислямското управление. Всъщност, „еврейският проблем” и антисемитизмът се зараждат и набират сила в Европа. Мюсюлманският свят, който няма нищо общо с този предразсъдък, осигурява безопасен пристан на евреите от гоненията, на които ги подлагат религиозният фанатизъм и ултра-национализмът в Европа. Мюсюлманите се борят срещу ционистките агресори по простата причина, че те узурпират земята на Палестина, прокуждат местните жители от тяхната родина и оскверняват техните светини. Съвсем правилно и законно мюсюлманите се борят срещу всяка една секта или група – независимо каква религия изповядва тя или към коя националност се числи –  която се осмелява да окупира тяхната земя.

13. Независимо, че заговорът срещу Палестина е бил много по-мощен отколкото възможностите на нейния народ за оказване на съпротива, палестинците отхвърлят британската окупация и ционисткия проект и издигат искания за независимост. Ислямските и националистични сили под ръководството на ал-Хажди Амин ал-Хусайни лансират редица политически инициативи, включително масова мобилизация на населението и народни бунтове. Първият подобен бунт е въстанието в Йерусалим през 1920 г., последвано от протести в Джафа през 1921 г., Стената Ал-Бурак през 1929 г. и през м.октомври 1933 г., джихадисткото движение, предвождано от Ал-Касам (Бригадите на зелената ръка) и Организацията за Свещения джихад. Под натиска на голямото въстание през 1936 г. – 1939 г., Великобритания е принудена да излезе с Бяла книга през м.май 1939 г., в която обещава, че ще се създаде палестинска държава, ще се преустанови продажбата на палестинска земя на евреи и ще се прекрати имиграцията на евреи след период от пет години. Великобритания, обаче, изменя на поетите ангажименти в края на 1945 г., когато под егидата на Съединените Американски Щати се вдъхва нов живот на ционисткия проект.

14. На 29 ноември 1947 г. Общото събрание на Обединените нации приема Резолюция № 181, в която се препоръчва разделянето на Палестина на две държави – арабска и еврейска (около 54 % от земята попадат в еврейската държава, 45 % в арабската, а 1% – т.е. територията на Йерусалим – остава под международно управление). В рамките на Обединените нации, обаче, резолюциите на Общото събрание нямат задължителен характер. Освен това, Резолюция № 181 влиза в противоречие с основните принципи, залегнали при създаването на ООН, а именно – правото на хората на свобода и самоопределение. Нещо повече, никой не е потърсил мнението на хората, които са пряко засегнати от този документ, т.е. палестинците, а да не говорим, че той легитимира потисничеството, тъй като на малцинството от еврейски имигранти се дава по-голямата и по-добра част от земята.

15. Ционистите обявяват създаването на своята държава Израел през нощта на 14-ти май 1948 г. Те успяват да разгромят арабските армии, които били предвождани от неефективно главно командване, имали слаба координация и не притежавали опит. Ситуацията се влошила допълнително от факта, че някои от тях били под колониално влияние. Ционистите завземат 77% от земята на Палестина и насилствено прогонват 800 000 от общо 920 000 жители на Палестина от територията, върху която установяват своята държава. Те сриват до основи 531 от общо 585 палестински села и извършват 34 масови кланета. От останалата територия на Палестина, Йордания официално разпростира своите владения върху Западния бряг (5 878 кв.км.), а Египет установява административен контрол върху Ивицата Газа (363 кв. км.). Обединените нации се съгласяват да приемат Израел като член на международната организация при условие, че разреши на палестинските бежанци да се завърнат в родните си домове и села, от които са били прокудени. Ционистката държава продължава и до днес категорично да отказва да изпълни това искане.

16. През периода 1948 г. – 1967 г. на преден план излизат лозунгите за „патриотична борба” и „единството е пътят към освобождението”. Арабските режими, водени от Джамал Абд ал-Насър поемат инициативата, като същевременно ограничават ролята на палестинското ръководство и така подготвят почвата за решаване на проблема от страна на арабския свят. Арабските режими, обаче, нямат  необходимата методология, целеустременост и истинска воля за борба. Те приемат палестинската съпротива по тактически причини, за да осъществят прехода, но не и като част от един цялостен стратегически план. Междувременно, те все повече заиграват с чувствата на масите, вместо да ги подготвят за борба, докато „младата” ционистка държава става все по-силна и укрепва военната си мощ.

17. Организацията за освобождение на Палестина (ООП) е основана през 1964 г. под ръководството на Ахмад Шукайри и с пряката подкрепа на Джамал Абд ал-Насър, който се опасява, че ситуацията ще се изплъзне от неговия контрол след появата на тайни движения и организации на палестинската сцена – най-вече „Фатах”, чието зараждане датира от 1957 г. ООП има за цел да освободи всички палестински земи, окупирани през 1948 г. Хартата на организацията изтъква въоръжената борба като единственият път към освобождението. Повечето палестинци приветстват появата на ООП  и възприемат организацията като въплъщение на палестинската национална идентичност след дългите години на мрак, който тегне над страната. През 1967 г. организациите на палестинските бойци, предвождани от Фатах, се присъединяват към ООП. Нейният лидер Ясер Арафат поема ръководството на ООП през м.февруари 1969 г. През 1974 г. арабските режими признават ООП като единственият легитимен представител на палестинския народ. През същата година организацията получава статут на наблюдател в Обединените нации.

18. Войната през м.юни 1967 г. води до тежък разгром на арабските режими. За броени дни е завладяна и останалата част от Палестина. Западният бряг, включително източен Йерусалим, както и Ивицата Газа са превзети, а 330 000 палестинци са превърнати в бежанци. По същото време се извършва и окупацията на Голанските възвишения (1 150 кв.км.) и египетският полуостров Синай (61 198 кв. км.).

19. Ционистката държава засилва йудаизацията на палестинските земи, като същевременно се опитва да заличи тяхната арабска и ислямска идентичност и паметниците на тяхната цивилизация. Тя експроприира 96% от земята, окупирана през 1948 г., включително и имотите на прокудените палестинци, по-голямата част от вакъфските имоти (предоставени от ислямски дарители), както и голяма част от земята на арабите, които са останали да живеят по родните си места. Ционистите изграждат 756 града и заселнически селища в земите, окупирани през 1948 г. След войната през 1967 г. те експроприират над 60% от територията на Западния бряг и построяват там 192 селища. Ционистите си присвояват и 30% от общата територия на Ивицата Газа и изграждат 16 селища. Макар че ционистката държава забранява на синовете на Палестина да се завърнат в своите родни домове и села, тя отваря широко врати за имиграцията на евреи в Палестина. Така, през периода между 1949 г. и 2000 г. над 2 800 000 евреи емигрират в Палестина и общия им брой нараства до близо 5 милиона.

20. Ционистите съсредоточават основните си усилия в йудаизацията на Йерусалим. Те конфискуват 86% от територията на града и го заселват с еврейски имигранти (според статистически данни от 2000 г., в града живеят около 450 000 евреи и 200 000 палестинци). В източен Йерусалим, където се намира джамията „Ал-Акса”, са заселени близо 200 000 евреи, като цялата зона е обградена като със стена от заселнически квартали и така отделят този регион от разположените в близост други паметници на арабското и ислямско наследство. Ционистката държава обявява Йерусалим за своя вечна столица. Ционистите отдават голямо значение на възможността да упражняват контрол върху  джамията „Ал-Акса”. Те завладяват Западната стена (Ха’ит ал- Бурак) на джамията, разрушават съседния квартал Магариба и експроприират земята в него. До момента те са осъществили десет етапа на изкопни работи под джамията „Ал-Акса” и са прокопали четири тунела, които подлагат джамията на риск от срутване във всеки един момент. Около 25 еврейски терористични организации се надпреварват помежду си да разрушат джамията и да изградят на нейно място еврейски храм. През периода между 1967 г. и 1998 г. те осъществяват над 112 нападения над джамията „Ал-Акса” (72 от тях са извършени след подписване на Споразумението от Осло през 1993 г.). Най-скандалното от тези нападения е частичното подпалване на джамията на 21-ви август 1969 г.

21. Палестинските бежанци упорито настояват на своето право да се завърнат по родните си домове и села и открито отхвърлят всички опити да бъдат заселени извън пределите на земята на своите предци. Най-малко 243 подобни опита са правени. Въпреки, че ООН е препотвърдила над 110 пъти своите решения, залегнали в Резолюция № 194 и в други нейни документи, свързани с репатрирането на бежанците, нито едно от тях не е изпълнено заради непримиримостта на ционистката държава и липсата на твърда воля от страна на великите сили и международната общност да я принудят да се съобрази с тези решения. До 2000 г. броят на палестинските бежанци, прокудени от земите, окупирани през 1948 г., както и на техните потомци, възлиза на над пет милиона. Отделно от това, на още един милион жители на Западния бряг и Ивицата Газа (окупирани през 1967 г.) е отказано правото да се завърнат в своите земи. Така общият брой на палестинските бежанци достига шест милиона (или около 70% от палестинския народ). Проблемът с палестинските бежанци е най-старият и най-трагичен хуманитарен проблем с бежанци в ХХ в., който все още не е разрешен.

22. От 1949 г. до началото на 70-те години ООН асоциира палестинския въпрос преди всичко с проблема за бежанците. След 1974 г. обаче организацията започва да излиза с резолюции, приети предимно от Общото събрание, които утвърждават правото на палестинците на самоопределение и признават основателността на тяхната борба (включително и въоръжената) за възстановяване на отнетите им права. Световната организация обявява ционизма за форма на расова дискриминация и потвърждава неотменимото право на палестинските бежанци да се завърнат в своите домове. Въпреки това, Съединените щати и техните съюзници винаги са подкрепяли ционистката държава в нейните действия на отхвърляне, пренебрегване или противопоставяне на резолюциите на ООН. САЩ постоянно използват своето право на вето в Съвета за сигурност, за да попречат на практическото изпълнение на тези резолюции и същевременно използват тези уж „легитимни” в международен мащаб мерки, за да консолидират и затвърдят присъствието на ционистката държава върху палестинска земя. Без съмнение, тези действия показват грозната и потисническа същност на тази „легитимност”.

23. В някои отношения периодът между 1967 г. и 1970 г. представлява Златната епоха на палестинската съпротива и нейните бойни операции. След 1971 г., обаче, тя вече не може да ползва Йордания като убежище и се прехвърля в Ливан, където са правени няколко опита за нейното прогонване – най-вече по време на Гражданската война в Ливан от 1975 г. до 1990 г. Продължаваща ционистка агресия над Ливан, включително нахлуването в южен Ливан през 1978 г., създаването на зона за сигурност в този район и инвазията от 1982 г. разрушават инфраструктурата на ООП и принуждават нейните бойци да се изтеглят от Ливан, като така за палестинската съпротива се затварят вратите на всички арабски страни, които граничат с ционистката държава.

24. Като цяло палестинската революция преживява някои от най-тежките си поражения от ръката на братските арабски народи, които изсмукват нейната енергия и сила в конфликтите с режимите, които се опитват да си присвоят, контролират и говорят от името на тази резолюция и дори да я прескочат.  След войната срещу ционистката държава през м. октомври 1973 г., която довежда до някои морални придобивки за Египет и Сирия, и признаването на ООП през 1974 г. за единствен легитимен представител на палестинския народ, арабското чувство за отговорност към Палестина започва да отслабва. След като най-силната арабска държава – Египет  – подписва Споразумението от Кемп Дейвид през м.септември 1978 г., тя излиза от сцената на арабо-ционисткия конфликт. По подобен начин, войната между Иран и Ирак през периода 1980  г. – 1988 г. и спадането на цените на петрола водят до намаляване на финансовата подкрепа, която страните от Персийския залив оказват на палестинската революция. Последвалото нахлуване на Ирак в Кувейт през 1990 г., избухналата в резултат на това война и дълбокото разцепление сред арабските и ислямски редици допълнително засилва неуспехите. Разпадането на Съветския съюз и Източния блок също отслабва палестинската съпротива и довежда до необходимостта ръководството на ООП да прибегне към търсенето на мирно разрешение на въпроса. Действията на организацията се ограничават във „сферата на политическите възможности” заради вътрешната готовност на ръководството на ООП да направи компромис с някой от непоклатимите си искания, за да постигне това, което изглежда възможно.

25. В хода на продължаващото отслабване на ООП, елементите, които подкрепят сключването на мирно споразумение с ционистката държава постепенно набират превес в организацията. Това накрая довежда до решението на ООП от м.ноември 1988 г. да признае Резолюция № 181 на ООН, която препоръчва разделянето на Палестина между евреите и арабите, както и  Резолюция № 242 на Съвета за Сигурност от м. ноември 1967 г., която представя палестинския въпрос като проблем на бежанците и призовава за намирането на мирно разрешаване на конфликта. През м.октомври 1991 г. ООП и арабските държави влизат в директни мирни преговори, провеждани в Мадрид, с ционистката държава. След почти две години напразни пазарлъци официалната палестинска делегация не успява да постигне споразумение с ционистката държава. Междувременно, след м.декември 1992 г. се провеждат паралелни тайни преговори в Осло, Норвегия, които довеждат до изготвянето на Споразумението от Осло или както също е известно Първото споразумение за Газа и Йерихон. Този документ е завършен не в Осло, а се подписва от ООП и ционистката държава на официална церемония във Вашингтон на 13-ти септември 1993 г.

26. По силата на Първото споразумение за Газа и Йерихон, ръководството на ООП признава правото на съществуване на ционистката държава и легитимността на извършената от нея окупация и заграбване на собствеността над 77% от палестинската земя. Ръководството на организацията обещава да преустанови въоръжената борба и да отмени всички клаузи в своята Национална харта, които призовават към пълно освобождаване на Палестина и разрушаване на ционистката държава. То се ангажира и с разрешаването на проблема по мирен начин. В замяна на тези изключителни отстъпки, ръководството на ООП получава признаване от страна на „Израел” като организация-представител на палестинския народ, както и правото на ограничено и полу-автономно управление в Ивицата Газа и части от Западния бряг преди намирането на решение на основните пунктове от конфликти, което трябва да стане факт в рамките на следващите пет години.

27. Много палестинци, араби и мюсюлмани отправят критики към Споразумението от Осло, които могат да бъдат обобщени в следните основни пунктове:

А.       Справедливата палестинска кауза е въпрос, който засяга цялата мюсюлманска Умма, и никоя организация или поколение, били те палестински или от друга националност, в тази общност няма право да се отказва от палестинската кауза. Всички известни Улама са декларирали нелегитимността на сключеното споразумение и призовават за продължаването на джихада до пълното освобождаване [на палестинските земи].

Б.       Ръководството на ООП едностранно е подписало това споразумение, както и последващите документи, без да се консултира с палестинския народ, въпреки че големи групи сред населението – ислямисти, левичари, националисти и дори поддръжници на Фатах – се противопоставят категорично на сключването на подобни сделки с ционистите.

В.       Споразумението не решава най-важните и наболели проблеми, а вместо това  ги оставя открити и зависими от „великодушието” на мощната и манипулативна ционистка държава.  Тези проблеми са следните:

  • Бъдещето на свещения град Йерусалим, който ционистите недвусмислено са обявили за вечна столица на своята държава.
  • Бъдещето на повече от 6.3 милиона палестински бежанци (4.7 милиона извън Палестина и 1.6 милиона в историческите граници на Палестина).
  • Бъдещето на 192 еврейски заселнически колонии в Западния бряг, както и на 16 такива селища в Ивицата Газа.

Г.       Външната сигурност и границите не са в прерогативите на Палестинската автономия, а достъпът на персонал и въоръжение в „териториите на самоуправление” е силно ограничен поради условието, че е необходимо разрешението на „израелските власти”. Палестинската автономия няма право да набира своя армия.

Д.       Ционистката държава има право да налага вето върху всички законодателни актове на Палестинската автономия по време на периода на преходно управление.

Е.       Споразуменията не регламентират правото на палестинците на самоопределение и създаване на независима държава. Освен това, Западният бряг и Ивицата Газа не се класифицират изрично като окупирани територии, което означава по подразбиране, че те са „спорни земи”.

Ж.      Поради обещанието за въздържане от въоръжена съпротива срещу ционистката държава, ООП се оказва в незавидната позиция да изпълнява задължението да потушава всички опити на собствения си народ за оказване на подобна съпротива. В стремежа си да запази крехкия мир с „Израел” и да демонстрира „добронамереност” към ционистите, Палестинската автономия извършва ожесточени арести на  своите опоненти. Тази политика се провежда постоянно с изключение на периода, когато избухва Интифадата „Ал-Акса” на 28-ми септември 2000 г.

28. По време на свещената Интифада (въстанието от 1987 г. до 1994 г.), палестинците от Западния бряг и Ивицата Газа поемат инициативата. Интифадата предизвиква в арабския и ислямски свят, както и в международната общност, чувство за солидарност с палестинската кауза. Поради обстоятелствата и своята склонна към компромиси нагласа, обаче, палестинското и арабско ръководство не успява да извлече дивиденти от тази подкрепа и да я доразвие, така че да постигне национално освобождение. Вместо това, то я използва, за да получи кратковременни политически придобивки чрез постигането на съглашение с окупаторската ционистка държава.

29. След осем години на протакащи се преговори с различни израелски правителства, водени или от партията на труда, или от партията „Ликуд”, палестинците успяват да получат едва 17% от цялата територия на Западния бряг (около 1 000 кв.км.), а същевременно упражняват административен контрол над други 25% от Западния бряг, където общественият ред и сигурността се поддържат съвместно с ционистите, както и 60% от територията на Ивицата газа (около 218 кв.км.). С други думи, това са само 4.5% от общата историческа територия на Палестина, независимо от редицата подписани споразумения по време на този преходен период.

30. Пет години след края на преходния период, когато започват преговорите по окончателния статут на териториите, двете страни не успяват да се договорят в Кемп Дейвид (м.юли 2000 г.) за формата на окончателното споразумение, въпреки скандалната американска намеса и непрестанния натиск, оказван върху палестинците да направят компромис с въпроса за Йерусалим и правото на палестинските бежанци на завръщане в замяна на създаването на палестинска държава, която да бъде призната от Израел и международната общност.

31. На 28-ми септември 2000 г. избухва Интифадата „Ал-Акса” в резултат на тежките условия, в които живее палестинският народ, и неговия гняв срещу омразния окупатор. Прекият повод за въстанието е нахлуването на военнопрестъпника Ариел Шарон в джамията „Ал-Акса”, охраняван от над 1000 тежко въоръжени войници.

32. До 28-ми септември 2001 г. над 700 мъченици загиват в тази Интифада, а над 35 000 са ранени, по-голямата част от които получават постоянни физически увреждания. Ционистката държава използва всички видове армейско въоръжение: от военни самолети до танкове, ракети и бойни вещества, забранени от международните норми, но не успява да потуши въстанието. Интифадата „Ал –Акса” потвърждава твърдата решимост и последователност на палестинския народ в отстояването на своите права над собствената си земя. Въстанието укрепва и широката подкрепа сред мюсюлманския свят и затвърждава представата за ислямския характер на конфликта. То разкрива зверската природа на ционизма и грозното лице, което се крие зад неговите претенции за мир. Интифадата нанася и мощен удар върху заселническия проект, чието осъществяване става за сметка на правата и принципите на една нация.

33. Няма съмнение, че палестинският въпрос има своите дълбоки хуманитарни измерения. Той е вик на възмущение  на потиснатите срещу онези, които прокламират защитата на човешките права. Палестинският въпрос извежда на преден план двойните стандарти и зловещия характер на новия международен ред. Той осмива лицемерието на една „цивилизация”, която има претенции за напредък, познание и технологии и която защитава правата на животните, но същевременно приема прогонването на шест милиона палестинци от тяхната земя, която те са обитавали в продължение на над 4 500 години, за да могат там да се заселят еврейски банди от целия свят под претекста на лишени от основания претенции, които не отговарят нито на историческата логика, нито на цивилизационните ценности, нито на международните закони. Еврейските заселници са дошли да проливат кръв в Светата земя, където трябва да цари любов и мир. Ционисткото движение и окупацията на Палестина е едно от последните въплъщения на традиционния западно-европейски колониализъм, който е премахнат от всички други региони на света и трябва час по-скоро да бъде заличен и от Палестина.

34. Съществуването на ционистка държава в Палестина, която се намира в самото сърце на арабския и ислямски свят, натрупването на оръжия за масово унищожение, включително 200 ядрени бойни глави, и способността на тази държава да мобилизира армия от над 700 000 души в рамките на 72 часа е и ще продължава да бъде запален фитил, който заплашва световния мир с подпалването на трета световна война. Така или иначе, арабите и мюсюлманите ще притежават някой ден средствата за упражняване на власт, масово унищожение и въоръжение.  Те никога няма да направят компромис със своята земя, нито ще приемат ционистката държава, разположена всред тях, да отслабва и разпокъсва тяхното единство. Те ще се опитват да я заличат, така както и всички други държави-агресори са били елиминирани преди.