Политическото безсилие на САЩ

8 май 2013

политическо

 

 

 

 

 

 

Ури АВНЕРИ

 

„Посланикът – това е честен човек, който изпращат зад граница, за да лъже за благото на своята страна», – е написал един от знаменитите дейци преди 400 години. Вярно казано по отношение на всички дипломати.

Въпросът е в това, дали дипломатът лъже само другите или и самия себе си също?

Аз задавам този въпрос днес, следейки титаничните усилия на Джон Кери, новия американски държавен секретар, опитвайки се рязко да развърже „израелско“-арабския «мирен процес».

Кери, по-видимо, е честен човек. И е сериозен. И търпелив. Но, той действително ли вярва, че неговите старания ще доведат до нещо?

Да, тази седмица на Кери се отдаде да постигне голям успех.

Делегацията от министрите на външните работи на арабските държави, включително и палестинския министър, се срещна с тях във Вашингтон. Тази делегация е била оглавявана от премиерът на Катар – разбира се, роднина на емира – страната, която играе все по-забележителна роля в Близкия Изток.

Министрите на срещата са подчертали, че Арабската мирна инициатива все още остава в сила.
Тази инициатива, изработена преди 10 години от тогавашния наследник на саудитската корона, днешен крал Абдуллах, получи единогласна подкрепа от Лигата на Арабските Държави на среща на върха в Бейрут през март 2002 година. Ясер Арафат не е могъл да присъства на тази среща, защото премиера на Шарон заяви, че ако той напусне страната, то той няма да бъде допуснат обратно. Но, Арафат официално е признал тази инициатива.

Следва да се помни, че веднага след войната от 1967 година състояла се в Хартум Арабската конференция на върха провъзгласи три «Не»: «Не на мира с „Израел“»,
«Не на признаване на „Израел“», «Не на преговорите с „Израел“».

Саудитската инициатива бе единодушно потвърдена през 2007 година на Конференцията на върха в Рияд. На нея са присъствали ръководителите на арабските държави, включително и Махмуд Аббас от Палестина, който е гласувал със «За». С не е гласувал само Муамар Кадафи от Либия.

В инициативата еднозначно се утвърждава, че всички арабски държави са готови да обявят за приключване на арабско-„израелския“ конфликт, да подпишат мирни договори с „Израел“ и да се установят с него нормални отношения. В замяна „Израел“ ще отстъпи до границата от 4 юни от 1967 година («зелената линии»). Ще бъде образувана Държавата Палестина със столица в Източен Йерусалим. Проблемът с бежанците ще бъде разрешен според съглашението (има се предвид съглашението с „Израел“).

Аз тогава написах, че ако през май 1967 година някой ни беше казал, че арабите ще направят такова предложение, то него биха го изпратили в лудница. Но, онези от нас, които говореха за приемането на арабската инициатива, заклеймиха като „предатели“.

Тази седмица Джон Кери на срещата с арабските министри се отдаде да ги придвижи с крачка напред. Те са се съгласили, че «зелената линия» от 1967 година може да бъде променена  с обмяна на територия. Това означава, че крупните населени места, където живеят повечето „заселници“, ще бъдат анексирани от „Израел“ в обмен на много по-лоши земи.

Когато тази инициатива е била заявена за първи път, „израелското“ правителство започна отчаяно да търси изход.

Първото дошло наум бе – както и винаги – проблема с бежанците. Много просто е да се наложи в „Израел“ паниката на кошмарните видения на милиони палестинци бежанци, «наводнили» „Израел“ и сложили край на неговата „еврейственост“.

Ако държавният секретар на САЩ наистина вярва, че може постепенно да подтикне нашето правителство към «съдържателни» преговори с палестинците, то той лъже самия себе си. А, ако той не вярва в това, то се опитва да излъже другите.

Никакви реални преговори с палестинците не е имало откакто Барак, върнал се от конференцията в Кемп – Дейвид през 2000 година, започна да размахва лозунга: «Ние нямаме партньор за мирното урегулиране». С тази фраза той разруши „израелския“ лагер на мира и доведе на власт Шарон.

Никакви реални преговори не е имало и преди това. Шамир заяви, че той би бил щастлив да води преговори вечно. Пишат се и се покриват с прах книжа, попадат на фото и се забравят участниците в конференциите, подписват се съглашения, но никой не му пука за това. Всичко си остава на старото място. Всичко, освен, разбира се, заселническата активност.

А, защо ли? И може ли сега някой да има надежда, че този път ще се получи нещо друго?

Кери ще измъкне още няколко думи от арабите и няколко обещания от Натаняху. Може даже да се направи празник в чест откриването на нов рунд от преговори и велика победа на Обама и Кери.

Но нищо няма да се измени. Преговорите ще се протакат, протакат и протакат. По същата причина, поради която не е имало никакъв напредък в миналото, а и няма да и ама и в бъдеще…