„Израелският“ „ген на окупанта“

14 май 2013

израелския

 

 

Джонатан КУК – Репутацията на Вашингтон като „честен посредник“ в палестинско-„израелския“ конфликт е напълно унищожена след 4 години  на подмазване пред наглата неотстъпчивост на Биби Натаняху. Администрация на Обама срочно и безнадеждно се нуждае от възстановяване поне на видимост на „мирния процес“.

Натъквайки се в дипломатическия тупик между „Израел“ и Палестинската Държава, ръководителя на държавния департамент Джон Кери се опита да се качи в последния вагон на заминалия влак през миналата седмица. Той измъкна от ЛАД обещанието да избърше 10-годишния прах от регионалния план – на арабската мирна инициатива – заявявайки за „голяма крачка напред“.

Предложеният от Саудитска Арабия през 2002 г., план е предлагал на „Израел“ нормализация на отношенията с целия арабски свят в обмен на признание на палестинска държава в границите от 1967 г. на 22% от територията на историческа Палестина.

Новата арабска увертюра, както и нейната предшественица, не предизвиква и сянка съмнение върху заинтересоваността на „Израел“. Ципи Ливни, единственият съюзник на Вашингтон в кабинета на Биби, напълно предсказуемо хвалела плана на всички тонове. Но самият премиер не удостои тази инициатива даже със споменаване, оставяйки своя заместник да я критикува като „лъжа“, за да въвлече ционисткото образувание в „несправедливи“ „мирни преговори“.

Неговия косвен отговор отразява един от най-големите митове на конфликта. Още преди „Израел“ да окупира Западния бряг, Източен Йерусалим и Газа през 1967 г., той е  позиционирал себе си като стремящ се към нормализация на отношенията с арабските държави. Тази фикция, която продължава да определя възприятието на Запада, което се основава върху два фактора.

Първият предполага, че „Израел“ се стреми към дипломатически отношения с арабския свят. Или, както е заявил някога Даян в интервю за Би-би-си само два дни след войната от 1967 г., „Ние чакаме позвъняване от арабите“.

Вторият – това, че арабите „никога не изпускат възможността да изпуснат възможността“ да отидат на мир с „Израел“.

Историческите факти свидетелстват за обратното. След поражението от 1967 г. арабските държави доста бързо решиха да отидат на отстъпки, най-малко, в частност, да се съгласят, че „Израел“ остава тук, и започнаха да търсят пътища на  сближения.

Както образно се изрази Бен-Ами, „израелски“ историк, който бе министър на външните работи в епохата Кепм – Дейвид, „когато арабите звъняха, „израелската“ линия или е била заета, или никой не е вдигал слушалката“.

Тази реалност бе потвърдена и от американските дипломатически депеши от онова време, които бяха публикувани във Уикилийкс. В края на 1973 г., няколко седмици след края на войната, ЛАД е предложила на „Израел“ регионално мирно съглашение, което би признало ционисткото образувание в границите от 1967 г. Но Тел-Авив го е отхвърлил.

Съгласно депеша от януари 1975 г., американските дипломати в Близкия Изток са стигнали до извода, че „израелските“ лидери демонстрират „екстра-ординарно  отсъствие разбиране“ за намеренията на арабите, предпочитайки вместо това да се „готви за 5-та, 6-та, 7-мата „израелско“-арабски войни“. Депешата описва „Израел“ като страдащ от чувства на само-разрушения и „комплекса на Самсон“.

Необходимо е да се помнят тези факти, защото сега „израелската“ опозиция на „мирните преговори“ се приписва изключително на „ястребовото“ правителство на Натаняху. В действителност, такъв модел на поведение „Израел“ е демонстрирал в течение на много десетилетия. Както това описват палестинците, става дума за „израелския“ „ген на окупанти“.

Саудитската мирна инициатива от 2002 г. се появи в самото начала на Втората интифада, когато „израелтяните“ бяха заплашени от вълна на актове за саможертва на палестинците, а „израелската“ икономика се намираше на границата на колапса. Нещо повече, тогавашният началник на генералния щаб, и днешен – военен министър – посъветва да не се ходи на „преговори“, а да се започне военна кампания, за да се „посее чувство на поражението дълбоко в душата на палестинците“.

В крайна сметка, днешната Арабска мирна инициатива в качеството на преимущество има гореща подкрепа на Белия Дом. Освен това, Кери е упражнил натиск върху ЛАД за отстъпки, че палестинската държава няма да иска от „Израел“ излизане от границите през 1967 г. Съгласието за „малък“ и „незначителен“ обмен на територии поставя ЛАГ в една линия с Обама, и някои предишни „израелски“ премиери.

Но Натаняху, видимо, даже е против и това да провери арабската инициатива за искреност. Неговото главно недоволство е в това, че – ако не говори като цяло  за антипатия към всяко предложение относно палестинската държавност – то даже и „малкия“ обмен на територии няма да е достатъчно „щедър“, за да позволи на ционисткия режим да запази всички незаконни заселнически колонии.

Неотстъпчивостта на Биби толкова бързо расте, колкото повече той настоява на това, че не трябва да има никакви предварителни условия за възобновяване на „преговорите“.

Кери, от друга страна, е установил свой собствен дед-лайн- и след две години трябва да се намери решение на конфликта. А тогава ще изтекат пълномощията на администрацията на президента Обама.

Какво ще последва нататък, е много сложно да се прогнозира. Но най-вероятно САЩ ще излязат от „мирния процес“, и ситуацията само ще се усложни: една държава от типа на апартейда с палестинска администрация, изпълняваща функциите на юденрата…