Принципът „две държави за два народа“ в съвременната геополитическа ситуация

15 май 2013

принципът

 

 

 

 

Ури АВНЕРИ. –

 

Формулата „две държави за два народа“ вече е изхабена. Тази мантра се повтаря толкова често, а произнасящите я са толкова известни, че тя започва да звучи като неоспорима истина.

Не, тя не е истина.

Спомням си често повторяемата фраза на Марк Твен: «Съобщенията за моята смърт са малко преувеличени».

Сега привързаността към принципа за „двете държави“ считат за интелектуално чудачество. Да се отстоява този принцип – значи да се признаеш за архаичен, мъхест, неотстъпчив и допотопно изкопаемо. А да размахваш знамето, на което е написано: «Единна държава!» – значи да си млад, перспективен и непоколебимо твърд.

Още една илюстрация на кръговрата от идеи. Когато през 1949 година, веднага след първата „израелско“-арабска война, „Израел“ е заявил, че единствения отговор за така сложилата се ситуация  е създаването на палестинска държава една до друга с „Израел“, то принцип на «единната държава » вече е остарял.

Идеята за «двунационалната държава» бе на мода през 1930-те години. Нея са я защитавали от най-добри подбуди интелектуалците. Но за съжаление тази идея не се е оказала притегателна. Арабите са я сметнали за еврейски „трик“. Двунационалността се е състояла върху принципа на паритета между двете общности в Палестина: 50% евреи и 50% араби. И тъй като евреите през това време са представлявали много по-малко от половината население, подозренията на арабите са били обосновани. От еврейска страна, идеята е представлявала една нелепост. Защото цялата същност на ционизма се състои в това, че трябва да има държава, в която евреите ще бъдат господари, и за предпочитане е върху цялата територия на Палестина.

В същото време за принципа «единна държава » никой не е говорил, защото тя и така е била единна Държава Палестина под управлението на Британия. Решението по принципа «двунационална държава» умира във войната през 1948 година, и никой не е пролял по него и една сълза.

Кое е онова, което по вълшебен начин е възродило тази идея?

Нима двата народа изведнъж са започнали да изпитват любов един към друг? Това би било велико чудо. Уви, обновеният принцип за «единна държава» не е бил роден от ново непорочно зачатие. Породили са го окупацията и отчаянието.

Окупацията вече фактически е създала единната „държава“ – порочен режим на гнет и жестокости, в която половина жители (или по-малко от половината) са лишени почти от всякакви права: човешки, икономически и политически. Еврейските заселнически колонии неудържимо се разрастват, и всеки ден донасят нови разкази за нещастия…

Нека се върнем към отправната точка. «Принципът за две държави – е мъртъв». Обикновено в качеството на признак за „кончината“ указват широкото мащабно  строителство на заселнически колонии. Още през 1980-е години „израелския“ историк Бенвенисти е заявил, че ситуация е станала «необратима». В същото време в окупираните територии едва ли е имало повече от 100 хиляди „заселници“ (без да се брои Източен Йерусалим, който, по обща представа – е друг параграф). Сега твърдят, че те са били 300 хиляди. Но, кой ги е преброил? И от коя цифра настъпва «необратимостта»? Историята – е парник за необратимости. Империите растат и се рушат. Културите имат разцвет и упадък. Такава е картината в обществения живот и в икономиката. Необратима е само смъртта.

Съществуват десет начина за решаване на проблема със „заселниците“: измежду тях са принудителното изселване до обмяната на територии или предоставянето им на палестинските граждани. Кой може да си помисли, че ликвидацията на заселническите  колонии в северен Синай ще се окаже толкова просто? Че отделянето на „заселниците“ от Газа ще стане фарс?

В крайна сметка, ще има, според обстоятелствата, съчетание на различните подходи. И всички херкулесови проблеми на конфликта също така ще могат да бъдат разрешени – ако бъде проявена воля. И истинският проблем – е, именно във волята.

Привържениците на «единната държава» се позовават на опита на Южна Африка. От тяхна гледна точка, „Израел“ – е държава на апартейда, подобно на предишната ЮАР, и затова решение трябва да бъде подобно.

Ситуацията на окупираните територии – и до определена степен в самия „Израел“ – действително много напомня на режима на апартейд. Примерът за южноафриканския съвършено справедливо е привеждан в политическите дискусии.

На палестинските територии ние имаме две различни нации, две групи населения почти еднакви на брой и численост, два езика, две (а, по-точно, три) религии, две култури, две съвършено различни икономики.
Лъжливите препратки водят до лоши изводи. Една от тях се състои в това, че „Израел“, подобно на ЮАР в периода на апартейда, може да постави на колени международния  бойкот. И по  отношение на ЮАР това бе патерналистска (йерархична) империалистическа илюзия. Не бойкот, колкото и огромно да бе неговото морално значение, то би довело до крах на апартейда. Него са го съкрушили смелите удари и въстания самите африканци при подкрепата на местните бели идеалисти.

Левите поддръжници на «единната държава» смятат, че десните само подготвят почвата за техния бъдещ рай. Десните обединяват „страната“ и поставят хикс върху възможността за създаването на независима Държава Палестина. Те хвърлят върху палестинците всички ужаси на южноафриканския апартейд, допълвайки го със собствен, защото южноафриканските расисти не са смятали да изселят черните и да заемат тяхното място. Но с времето – може би, след две десетилетия или след половин век – светът ще принуди „Великия Израел“ да предостави на палестинците всички права, и тогава „Израел“ ще стане Палестина. Много красиво предположение, но кой ще се обзаложи, че ще стане така? И какво ще се случи с палестинския народ дотогава? Кой ще накара управниците на „Великия Израел“ да приеме диктата на световното обществено мнение?

Ако сега „Израел“ откаже да склони пред тях и даде на палестинците възможност създадат своя страна върху 28% от историческата Палестина, то защо трябва да отстъпват  пред световното обществено мнение в бъдеще и напълно да демонтират „Израел“?..

На други народи така и не се отдаде да съществуват в една държава. Спомнете си за Съветския Съюз, Югославия, Сърбия, Чехословакия, Кипър или Судан. Шотландците искат  да се отделят от Обединеното Кралство, а баските и каталунците – от Испания. Французите в Канада и фламандците в Белгия чувстват себе си не в своята паница. Никъде в света два различни народа с десетилетия не се е отдавало да се договарят за създаването на единна държава…