Свидетелства от жертвите на „израелския“ терор

7 ноември 2013

 

свидетелства

 

 

 

 

 

 

„В отговор на неговият вик, войниците се разсмели и започнали да стрелят…“

Палестински Център по правата на човека – Умсият Камал Аваджа, 15 годишна, – една от многото палестински момичета, върху живота на която са паднали нечовешки страдания и мъки. Не е възможно да се изброят количеството деца в Сектора Газа, са пострадали пряко от „израелската“ агресия.

От началото на Втората интифада в Палестинския Център по правата на човека са документирани убийствата на 958 палестински деца и са ранени 6355 малчугани в Сектора Газа. 313 са били убити по време на  ционистката агресия „Разтопено олово“ през 2008-2009 г., и още 35 малки палестинци са били унищожени по време на операцията „Облачен стълб“ през ноември миналата година. Палестинския Център по правата на човека също така е документирал трагичните последствия, които са донесли след себе си за хилядите деца разрушение на домовете им и отказ на правото им на жилище.

Малък, глинен дом с малък двор, където стоят тенджери, тигани, чайници а до стените са наредени и книги – това сега е домът на Умсият. Него го е предоставила Близкоизточната агенция за помощ и организацията за работа с палестинските бежанци (БАПОР ) като временна алтернатива за „дом на семейство Аваджа, който е бил разрушен „израелски“ сили през 2009 г. по време на „Разтопено олово““.

„Преди да се настаним в дома, който виждате пред себе си, ние живяхме в палатка в продължение на две години. Оттогава ние с пълна сила разбрахме, какво значи да си без покрив над главата. На нас така и не ни се отдаде да свикнем с живота  в палатка…“

На 4 януари 2009 г. „израелските“ сили са разрушили „дома на Аваджа в Бейт Лахия без каквито и да било предварителни предупреждения. Жителите се скрили у съседите, когато „израелските“ булдозери пристъпили към разрушение на постройката. След като те са извършили своето дело, майката на децата, Вафа, 36 годишна, дошла при руините на своя дом, за да събира каквото от вещите, е останало под развалините. На нея са помагали трите деца – Диа, Собхи и Ибрахим, те не са били още на по 13 години.

Умсият си спомня: „Ибрахим е бил ранен първи, той е бил улучен с куршум в гърдите. Мама заплака, тогава дойде моя баща и помогна на брата. Те напуснаха дома, по-точно, това, което е останало от  него. Баща ми крещеше: „Моят син е ранен! Нужна ни е „Бърза помощ“!“

„Израелските“ войници все още се намираха в района. На неговите викове те се разсмяха и започнаха отново да стрелят, бяха ранени моя баща и моята майка. Баща ми падна направо в коридора, Ибрахим – бе редом с него, майка ми пълзеше нататък, докато не стигна до нас. Ние се криехме зад стената. Видяхме, как войниците доближиха Ибраим и започнаха да стрелят в него. Бащата по-късно казва, че Ибрахим е загинал“.

Всичките тези четири години Умсият се измъчва от кошмари. Тя изпитва чувство на вина за смъртта на своя брат, защото не е могла да му помогне. „Когато моята майка, баща и Ибрахим са били ранени, аз стоях там и не можех да мръдна, аз бях най-голямата. Не мога да забравя онова, което се случи, много ми е болно да си спомням за случилото се, и за това, че не можех да помогна. Мисълта, че можех да направя нещо, и моя брат сега да беше жив, не ме напуска. Може би, ако аз се бях опитала да издърпам Ибрахим от пътя, той сега би бил заедно с нас…“

Умсият е преживяла тежка психологическа травма, от която така и не можа да сама да се оправи. Нейният баща Камил (51 годишен) разказва: „Умсият много тежко преживя времето след смъртта на своя брат и разрушаването на нашия дом. Наложи ни се дълго да свикваме с новия живот в палатка, а след това – в къщурка от глина. Това е невъзможно да се сравни с дома, където живеехме преди това. Моят син бе убит пред очите ми, моят дом бе разрушен, и аз се превърнах от баща, който се стараеше да направи всичко най-добро за своето семейство, в баща, който не може дори да даде подходящо жилище на своите деца. Моят живот загуби всякакъв смисъл. Даже психотерапията не ни помага да преживеем травмите. Аз, жена ми, децата – всички ние се чувстваме много подтиснати“.

Умсият разказва, как нейният баща Камал се опитал да им устрои нов живот: „Моят баща прекара Интернет в палатката, купи ни компютър. Той също така успя да купи повечето битови прибори, които ползваме у дома, но, за съжаление, той не успя да построи ново жилище, защото нямаше достатъчно пари. БАПОР ни построи неотдавна този временен дом и ни съобщи за това, че планира да го събори и на негово място да започне изграждането на постоянно жилище. Ние отново планираме да се настаним в палатка“.

Семейството отново ще се приюти под тентата, докато БАПОР им построи дом. „Въпреки, че аз прекрасно знам, какво означава да се живее в палатка, трудностите не ме плашат“.

По-рано Умсият обичаше да рисува пейзажи, сега нейните рисунки са изключително за смъртта. „Аз не виждам красотата в света, на мен ми се получават картините, в които рисувам само изтребители, танкове, погребения. По-рано рисувах пейзажи, дървета, цветя, сега, когато рисувам дървета, ръката ми неволно започва да рисува танкове, или палатка, или руините на дома“.

Палестинските деца в Газа си представляват особена, уязвима група, която в най-голяма степен е засегната от продължаващата „израелска“ агресия. Международното хуманитарно право предоставя на децата два типа защита: първо, обща защита, на която право има мирното население, второ, специална защита като най-уязвима група от хора по време на война и въоръжен конфликт“. Ръководейки се от принципа на дискриминация, страните в конфликта през цялото време са длъжни да правят разлика между гражданско население и военни обекти. Нарушението на този принцип е военно престъпление, както указва чл. 8.п.2. b .1. от Статута на Международния Криминален Съд.