Пътят към мира в Близкия Изток минава през деционизация

8 ноември 2013

деционизация

Никола Нессер –  Освобождението на външната политика на САЩ и ЕС от ционисткото пресиране и деционизация във вътрешната политика на «Израел» са задължителните условия за мира в Близкия Изток – тази мисъл постепенно се вкоренява в «израелското» и световно обществено съзнание.

Впрочем, напълно това разбиране, отварящо път за позитивни преобразувания, ще възникне само тогава, когато се възпрепятстват ционистко идеологическите канали на арабско-«израелския» конфликт и се приведе върху плоскостта на реалната политика.

В своя статия, публикувана на 25 октомври в списание «ForeignPolicy», Джеймс Трауб привежда част от речта на президента Обама, произнесена от него през месец май: «Ние не можем да прилагаме сила навсякъде, където радикалната идеология пуска корени»; единствената алтернатива за «безкрайна война» служи последователната работа по отстраняването на «източниците на екстремизма».

«Източниците» на «безкрайните войни» и «екстремизма» в Близкия Изток в продължение на по-голямата част от двадесети век и до днес могат да бъдат идентифицирани с лекота в злокачествена комбинация от реалната политика и «радикална идеология» на светския – а след това и религиозния – ционизъм.

Тази комбинация би позволила на американците и европейците, да избегнат конфликти със съвестта, и да оправдаят безнравственото изгнание на коренното арабско население на Палестина с цел заместване с мултинационално изкуствено струпване на евреи, пострадали от угнетения в своята истинска родина– на Запад.

Продължителната запазена привързаност на САЩ и Европа към ционистката идеология лежи в основата на тяхното отношение към «Израел», потомък на тази идеология, като един от главните  „жизнени интереси“ в Близкия изток. Тя също така служи като основа за антиамериканските настроения и други форми на отхвърляне от арабите, „на Запада“.

«Тихото пристанище» в «Новия Свят» – в Америка – бе своевременно и практическо решение за европейците, искащи да приключат с «еврейския въпрос», благодарение на което в Америка сега евреите са повече отколкото в самия «Израел».

Комунистите предложиха собствено решение: то се състоеше в създаването на Еврейска автономна област близо до границата на бившия СССР с Китай; в тази област живеят около 3 милиона евреи, и примерно 90% из тях не са имигрирали в «Израел» след караха на комунистическата империя.

В Европа сега тон задават националните държави, в които гражданството се опира  върху господството на закона. Тук евреите, както и всички техни съотечественици, се ползват от конституционни граждански, политически, религиозни и други права в пълен обем.

«Еврейският въпрос» в Европа в частност и на запад като цяло повече не съществува. Ако подобен проблем съществува, то той свързан с непропорционално голямо влияние на евреите върху процеса за приемане на решения в политическата, финансовата и медийната сфери.

Нещо повече, ционистката пропаганда в «Израел» и зад граница продължава с жар да твърди, че евреите извън «Израел» биват заплашвани от страшна опасност, поощрявайки имиграцията на евреите и придобиването им на второ – «израелско» – гражданство и наричайки всички евреи извън пределите на «Израел» «бежанци».

На 6 септември миналата година Ханан Ашрафи – известен палестински политик и избран за депутат в парламента – в своя бележка в сайта «HuffingtonPost» е цитирал Шломо Гиллел, «израелски» министър и активен ционист от Ирак: «Аз не смятам, че евреите са си тръгнали от арабските земи като бежанци. Те са дошли тук по собствено желание, като ционисти», а така също и бившия депутат Ран Коен (също имигрирал в «Израел» от Ирак): «Трябва да кажа: аз не съм бежанец. Аз дойдох по заповед на ционизма».

Така излиза, че «еврейския въпрос» по ирония на съдбата се е преместил в онзи «тих арабски пристан», където угнетените евреи от Европа намериха надеждно убежище и приют, спасявайки се от средновековна европейска инквизиция. Най-голямото еврейско малцинство сред арабите –в Мароко – не забравят тази история.

Ционистката идеология обаче, се превърна от «тих арабски пристан» в адска арена на войни, нестабилност и безкрайни конфликти, и вдъхва нов живот на «еврейския въпрос» – защото «Израел» е бил изкуствено създаден преди 65 години в сърцето на арабския свят, където евреите по-рано са били процъфтяващо малцинство във всяка от столиците на 22 арабски държави, с изключение на Йордания.

Ционизмът оправдава създаването на «Израел» в Палестина с помощта на два основополагащи противоречиви аргумента.

Първият от тях се свежда до идеята за това, което „еврейския бог“ е обещал в палестинската земя на евреите, и затова съдбата на нейните коренни арабски обитатели няма никакво значение.

На 2 ноември 1917 година британският секретар по външните работи лорд Белфур говори в качеството си на самопровъзгласил се проводника на „божията воля“ и е обявил на евреите  за тяхна «родина» в Палестина.

Вторият аргумент, се отнася до т.н. „холокост“, и игнорира факта, че другия народ – а именно, арабските палестинци – разплащайки се за престъпленията, които той не е извършил.

Нима не е забележимо обстоятелството, че ционизма е бил изобретен не от евреите?

Както е написал на 1 август в изданието «MiddleEastMonitor» негово преподобие д-р Стивън Сайзер, автор на книгата «Християнския ционизъм: пътна карта към Армагедон?» (InterVarsityPress, 2004 г.), «източниците [на ционисткото] движение могат да бъдат открити в началото на 19-ти век, когато група ексцентрични британски християнски лидери са се заели да лобират за възстановяване  на еврейското присъствие в Палестина, позиционирайки го като необходимо условие за второто пришествие на Христа… По такъв начин, християнския ционизъм е изпреварил еврейския ционизъм с над 50 години, а по-късно представители на християнското духовенство са принадлежали към най-ярките поддръжници на Теодор Херцел». Статията на д-р Сайзер се нарича «Християнския ционизъм: ерес, подкопаваща мира в Близкия Изток».

Сайзер заедно с главите на шерусалимските църкви – Латинския патриарх Мишел Саббах, архиепископ на Сирийската православна църква Севериос Малки Муард, епископ на Епископалната църква Риах Абу ел-Ассалем и епископ на Евангелистката лютеранска църква Муниб Юнан – са съставили и подписали през 2006 година Йерусалимска декларация за християнски ционизъм, която гласи: «Ние категорично отхвърляме доктрината за християнския ционизма като лъжеучение, извращаваща библейската идея за любовта, справедливост и примирения».

Срещу ционистката версия, ръкавицата хвърлят «израелските» «нови историци». Бенни Моррис, Илан Паппе, Ави Шлаим, Том Сегев, Гиллел Коен, Барух Киммерлинг и много други вече са достигнали значителни успехи във формирането на постционистко съзнание.

Трилогия на Шломо Занд – «Изобретение на еврейския народ», «Изобретение на земята на “Израел”» и готвещия се за излизането на бял свят на третия том, «Изобретение на светския евреин» – бие много болно по самите основи на ционизма.

Ционистите щателно се стараят да скрият факта, че светския ционизъм не се ползват с популярност сред религиозните евреи по цял свят на различните етапи от развитието на движението, и че досега му противостои мощно еврейско малцинство.

Приемайки през 1947 година резолюция 181, посредством която Палестина е била поделена между коренното палестинско население и ционистките завоеватели -«заселници», световната общност в лицето на ООН е изиграло в полза на християнския и еврейски ционизъм и е извършила историческа грешка, за дълги години лишавайки близкоизточния регион  от възможността да живее в мир.

Евреите са били неотменима част от историята и социалното устройство на региона, докато ционизма не е нарушил тези връзки. И само деционизацията на «Израел» и световната политика ще позволи мирът в Близкия Изток да се възстанови и да се даде нормален  ход на историята в региона. Забъркването на кръстоносците в историята на региона – е много поучителен прецедент, от който всички  заинтересувани страни трябва да извлекат урок.