Западът е длъжен да свали Натаняху от неговия фалшив пиедестал…

14 ноември 2013

запада

Людвиг Ватцал –  Яростта на задъхващия се от възмущения  Натаняху не учудва никого. Преди да станат известни детайлите на възможно дългосрочно съглашение между Иран и Запада относно ядрената програма на Ислямската Република, «израелския» главатар в категорична форма заяви за неприемането на тези договорености.
    Подобно ирационално поведение дисквалифицира Натаняху като сериозен партньор в очите на другите ръководители на държави. Той стигна толкова далече в своя екстремизъм, че иска въвеждането на санкции против Иран. Той иска Иран да отстъпи под натиск и напълно да се откаже от ядрените си разработки. Натаняху е обявил, че «Израел» няма да бъде свързан с планираното за сключване съглашение; с това той «дава» на «Израел» «правото» да погазват решенията на постоянните членове на  Съвета по Безопасност на ООН.

Фактът, че западните лидери се консултират с главатаря на тази мъничка «държава» преди извършването на всякакви действия, демонстрира, колко огромна въображаема власт те приписват на Натаняху и колко ефективно на него му се е отдало да ги заплаши. Към настоящия момент на тях трябва да им е било известно за неговото враждебно отношение к мира – дали с Иран, дали с палестинците. Покорността на САЩ е прекрасно отразена в телефонен разговор на Обама и Натаняху и в посещението на държавния секретар на САЩ Джон Кери в Йерусалим – все едно му е нужно благословение от Натаняху за преговорите с Иран. Между другото, най-добрата политическа стратегия в днешните условия би се състояла в пълно игнориране на окончателно падналия в собствената си клопка Биби.

Натаняху е бил ядосан и доведен до пълна ярост от думите на Кери, произнесени от него във Бейт Лахем: «Ние считаме сега и винаги сме смятали “заселническите колонии” за противоправни». След дълги години на скитане по неверния път под предводителството на Бил Клинтън и Джордж Буш-младши, САЩ накрая се върна към своята първоначална позиция, която се заключава в признанието на всички «израелски» «заселнически колонии» противоречащи на международното право. Изолацията на Натаняху, предизвикана от неговите възгледи за сделка с Иран, постоянно се засилва. Ясно е, че той е готов на всичко, само и само да прекъсне сключването на съглашения между САЩ и Иран. Неговото последно оръжие – това е политическите бултериери на Американско-«израелски» комитет по обществени връзки (AIPAC) и техните сподвижници в конгреса на САЩ.

Натаняху оказва огромно влияние на американския конгрес не само посредством AIPAC, но и лично, както показва неговото изказване пред двете палати през май 2012 година, когато конгресмените и сенаторите се стараят да надминат един друг в ликуването по повод на неговата откровено реакционна реч. AIPAC може да се опита повторно да организира подобен нелеп цирк. Разбира се, това не означава, че Натаняху непременно ще участва в него – тъй като това би подкопало неговото затоплящо неотдавнашно отношение с администрацията на Обама.

Разиграваният от Натаняху политически спектакъл по никакъв начин не е свързан с въображаемата иранска «ядрена заплаха». «Израелския» политически елит си дава сметка за това, но него го безпокои страха от загубата на хегемонията върху целия Близък Изток и Северна Африка в случай на появата в Иран на ядрени технологии. Покойният Исраел Шахак е писал в своята книга «Разкриване на тайните. “Израелската” ядрена и външна политика», че главна цел на «Израел» е поддържането на хегемония от Индия до Мавритания.

Политическите интереси на западните държави и «Израел» не съвпадат. Западът е преживял най-тежките икономически загуби, предизвикани от следването на «израелските» интереси; особено висока цена са заплатили американските войници в Ирак. Разбира се, Натаняху може отново да заблуди правителството на САЩ, но отношенията на «Израел» с Европа летят към пропастта. Пред Европа – и особено Германия – е открита перспективата за крепка и продължителна дружба с Иран. В никой случай не трябва да се допусне, щото тази дружба не трябва да бъде очернена от упорстващите в своите заблуждения на политиците. Германия би тръгнала в полза нормализацията и възстановяването на традиционно добрите отношения с Иран независимо  от изхода на американско-иранските преговори.

САЩ и другите западни държави трябва вече да разберат, че Натаняху, както и предишните «израелски» правителства, торпелират всички шансове за съглашение за мира с палестинците по причина на неутолимата колониална жажда към заграбването на земи. Така наречените «мирни преговори» – а те пак са в дневния ред – няма да доведат до нищо, защото правителство на Натаняху не е съгласно на никакви реални отстъпки: него ще го удовлетвори само пълната капитулация на палестинците.