Ционистко беззаконие на КПП…

31 януари 2014

тамара

 

Тамара Флайшман –

 

    Като правило, предпочитаме да излизаме от Палестина през КПП «Хицме», където, за разлика от другите изходни КПП-та, няма дълги автомобилни опашки, не ни задържат, и не е необходимо да представяме удостоверение за самоличност или да излизаме от колата и да отваряме багажника. Трябва само да намалиш скоростта и на зададения от войника въпрос от общ характер като «как е?» да отговориш «нормално». Понякога дори и това не се изисква, достатъчно е просто да дадеш знак с кимане на главата и това е всичко, можеш да пътуваш нататък. 

    Но процедурата изглежда по друг начин за онези, които не са преминали теста за «правилна» външност и акцент. Те – палестинците от Източен Йерусалим, имащи постоянно местожителство и право на свободно предвижване (за разлика от техните братя в Западния бряг) – ги спират, трябва да паркират колата до военните будки край пътя, да представят документи, да слязат от колата и да покажат на войниците какво има в багажника.

    Тяхната свобода на предвижване – е относителна, и зависи от произвола и капризите на войниците.

    Историята на един отразява историята на много, история на цялото общество. В нашият случай става дума за един палестинец, ще го наречем «А». Навестявайки семейството си, той се приготвил да пътува обратно през КПП «Хицме». С него са били неговата жена, малолетния му син и някакъв познат, който се обърнал към „А“ с молба: «Бъди добър, ще ме закараш ли до Йерусалим, а?» – и „А“ се съгласил. „А“ не е провел специално разследване по отношение на неговия познат, и не е знаел, какъв цвят е неговата идентификационна карта и къде живее. Той просто е решил да помогне. Но войникът на КПП-то е провел такова разследване и е изяснил, че „А“ е возил човек, на който му е забранено да преминава през КПП-та предназначени за „заселници“ – и такъв е бил и КПП «Хицме».

    Мъжът е бил арестуван и отведен в неизвестна посока.

   На „А“ заповядали да загаси колата и да остане в нея. Войниците му взели ключовете от автомобила.

    „А“, неговата жена и детето стояли и чакали. Но детето, което все още му предстояло да научи, че заповедите на военните трябва да се изпълняват бързо и безпрекословно, започнал да хленчи и реве. Времето течало бавно, а плачът на детето ставал все по-силен. Но не е било възможно да се излезе от колата, и родители не са могли да вземат сина им на ръце и да го успокоят. „А“ се опитал да поговори с войниците, но чул само: «Стой в колата!» и бил принуден да се подчини.

    След един час на „А“ му върнали ключовете от автомобила. Жената и детето ги отправили у дома, а самия „А“ бил отведен в полицейското управление. Там той престоял още един час, а след това му връчили призовка с искане да се върне на следващия ден.

    Оттогава той всеки ден се явява в полицейския участък. Всеки ден той чака, докато не го извикат по име, после го вкарват в стая, вземат му документа издаден предишния ден, и му връчват нов – с искане да се яви на другия ден.

    Време, вълнение, да не говори за пари – всичко това има някакво значение и не се приема под внимание.

    Веднъж „А“ се осмелил да попита, защо не се занимават с неговото дело, на което полицая изръсил: «Нямам време за теб, и без това си имам много работа». «Но моето дело – е част от вашата работа!» – възразил „А“, обаче вместо отговор в замяна той получил листа, който му били издали един ден по-рано.

    Да, той ще се върне на другия ден, и възможно даже в други ден.

    Ето така представителите на властите, имащи неограничени правомощия, се отнасят с хората, чиито права се определят от обстоятелствата.