Войната в Газа – не е война с терора, това е акт на терор…

4 август 2014

войната

 

Ури АВНЕРИ –

 

 

В тази война и на двете страни целта е една и съща: да се сложи край на ситуацията, съществувала до нейното начало.

Да се сложи край на изстрелването на ракети по „Израел“ от Газа.

Да се сложи край на блокадата на Газа от „Израел“ и Египет.

Това не е война с терора, това – акт на терор.

В нито една от страните няма друга стратегия, освен да тероризира гражданското население на другата страна.

„Израелската“ армия бомбардира жителите на Сектора и разрушава цели райони с надеждата, че жителите (които ще останат сред живите) ще свалят ръководството на ХАМАС.

Тези надежди, разбира се са неразумни. История нееднократно е доказвала, че тероризирането на населението води до неговото сплотяване около своето ръководство и още по-голяма ненавист към врага.

Говорейки за двете страни на войната е трудно да се избегне това, което да не предизвика впечатление на симетрия. Но тази война далеч не е симетрична.

„Израел“ разполага с една от най-крупните и ефективни машини в света, ХАМАС и неговите местни съюзници едва ли наброяват няколко хиляди бойци.

Най-близо подобие ни дава легендата за Давид и Голиат. Но този път Голиат сме ние, а Давид– са те.

Тази легенда често се разбира неправилно. Голиат наистина е бил гигант, а Давид – обикновен пастир, но на Голиат оръжието е било остаряло: тежки доспехи, меч и щит, а на Давид ново и неочаквано оръжие: прашка, която е могла да убива от разстояние.

ХАМАС се е надявал да постигне това с помощта на своите ракети, далечината на действие на които е предизвикала удивление. А така също и броя и качеството на своите тунели, стигащи до „Израел“. .

На карикатура във изданието «Аарец» са били изобразени „Израел” и ХАМАС в схватка, а наоколо хоровод от посредници.

Всички те искат да посредничат. Те се нападат един с друг, защото всеки от тях иска да стане посредник, и ако е възможно, по сами. Египет, Катар, САЩ, Англия, Турция, Махмуд-Аббас, Тони Блеър и още няколко. Цял полк посредници, и всеки иска да заграби нещо за сметка на нещастията от войната.

Печално зрелище. Много от тях просто са жалки, на други пък е противно да гледаш. Да вземем Египет забъркан с кръвта на диктатора. Той е постоянен съюзник на „Израел“, какъвто им бе Хосни Мубарак преди него. Но още по-ефективен. И тъй като „Израел“ контролира всички свои сухопътни и морски граници с Газа, границата с Египет остава единствения изход към света за Газа.

Но Египет, предишният лидер на арабския свят, сега стана подизпълнител на „Израел“, пълен, дори още повече от „Израел“, с решимост да удуши Газа и да унищожи ХАМАС. В египетската телевизия е пълно с «журналисти», омаловажаващи палестинците по най-непристойния начин и подмазващи се на своя нов фараон. Но Египет сега настоява, че трябва да бъде единствения посредник при преговорите за примирието.

Генералният секретар на ООН се лута по всички страни. На този пост го избраха, защото не се отличаваше с много ум. Сега той просто е жалък.

Но още по-плачевен е Джон Кери, извършил безброй воаяжи в опити да убеди всички, че САЩ все още остават велика световна държава. Отминаха дните, когато Хенри Кисинджър указваше на лидерите в „Израел“ и арабските страни, какво следва да правят и какво не следва да правят.

В какво конкретно се състои ролята на Махмуд Аббас? Номинално той е също така президент и на Газа. Но, той иска да създаде впечатление, че се опитва да посредничи между фактическото правителство на Газа и целия свят. Неговата позиция е много по-близка до тази на Тел-Авив, отколкото до тази на Газа.

Нататък в списъка. Нелепата фигура на Тони Блеър. Европейски министър на външните работи бърза да се снима със своя колега – неофашист. Съвсем мерзко зрелище.

Способността на палестинците да водят борба удиви всички, особено „израелската армия“. Вместо да умоляват за прекратяване на огъня, ХАМАС се отказва от предложенията, докато не бъдат изпълнени неговите искания, докато Нетаняху, видимо е, готов да се спре, преди да затъне по-дълбоко в палестинското блато: кошмар за всяка армия.

Предишната война започна с убийството на военен командир от ХАМАС, Ахмад ал-Джабари. Негов приемник, стана нашият стар познат Мухаммед Дейф, който „Израел“ се опитва няколко пъти да ликвидира и няколко пъти ранява. Сега се изясни, че той е много по-способен от своя предшественик – мрежата от тунели, е производство много по-ефективни ракети, по-добра подготовка на бойците – всичко това говори в негова полза.

В края на краищата, едно или друго прекратяване на огъня ще бъде съгласувано. То няма да е «Веднъж за Винаги ». Такова нещо няма.

Какво остава в утайката?

Ненавистта между двете страни нарасна, и тя ще си остане.

Ненавистта на многото „израелтяни“ към арабските „граждани“ значително се усили, и това скоро няма да премине. По „израелската“ демокрация е нанесен тежък удар. Неофашистки групи, остатъци от някогашни маргинали, сега влизат в новото основно русло. Някои членове на кабинета на министрите и парламента – са откровени фашисти.

Тях ги приветстват повечето световни ;лидери, повтарящи, като папагали, изтърканите пропагандистки лозунги на Нетаняху. Но милиони хора по всички краища на света виждат страшните картини от разрушенията и смъртта в Газа. Примирието не може да изтрие тези картини от тяхната памет. Не е много надеждно положението на „Израел“ и в световен мащаб ще се разклати още по-силно.

В самият „Израел“ порядъчните хора се чувстват все по-неловко. На мен ми се е случвало да слушам разговори на обикновени хора, които внезапно се замислят за имиграция. Задушаващата атмосфера в страната, отвратителният конформизъм на СМИ (с единственото изключение на вестник «Аарец»), увереността в това, че зад тази война ще последва нова война, и така ще продължава вечно – всичко това води младите хора до мечтите за спокоен живот със своите семейства в Лос-Анджелис или Берлин.

Последствия за арабският свят ще са още по-лоши.

За първи път почти всички арабски правителства открито разтвориха своите обятия за „Израел“ в неговата борба с ХАМАС. За младите араби навсякъде това е унижение и позор.

Арабската пролет бе въстание против корумпираните, деспотични и цинични арабски елити. И немалка роля в това изиграха нещастията на палестинския народ.

Това, което се случва сега, от гладна точка на младите араби, е много по-лошо. Египетските генерали, саудитските принцове, кувейтските емири и техните събратя в региона се появиха в очите на младото поколение без разкрасяване и опозорени, а бойците от ХАМАС са пример за необикновена доблест.

На антивоенна демонстрации в Тел-Авив един приятен млад човек ме попита: «Да допуснем, че това е лоша война, но какво щяхте да направите шест часа след войната?»

Преди всичко, аз бих прогонил всички посредници и бих започнал преговори с онези, които водят борбата от двете страни.

Аз бих се съгласил незабавно да сваля от Газа по всички сухопътни, морски и въздушни блокади и бих позволил да се построят в нея съвременно пристанище и летище. На всички пътища трябва да бъде установен ефективен контрол, изключващ доставката на всякакво оръжие.

Бих поискал ХАМАС да получи международни гаранции, поетапно да ликвидира своите ракети и тунели под границата.

Аз, разбира се бих пуснал незабавно всички повторно заключени след началото на кризата. Задължението, пък било то прието под натиск, си остава задължение, а лъжата от страна на правителството не става по-малко отвратителна.

Аз бих признал и бих се обърнал към всички страни с призив да признаят палестинското правителство на националното единство и не бих възпрепятствал свободните президентски избори под международно наблюдение. Бих приел резултатите от такива избори, каквито и да са те.