Газа: Новата парадигма на Съпротивата.

19 август 2014

simvols_NAROD_1_300_0

Рамзи БАРУД

 

„Къде е палестинският Ганди? В „израелския “ затвор, разбира се!“ – такова бе заглавието на статията от Джо Ерлих, публикувана на 21 декември 2009 г., една година след ционистката война против Газа. Т.н. операция „Разтопено олово“ бе тогава една от най-страшните атаки срещу обсадения регион за последното десетилетие.

Не следва да отхвърляме веднага изказването на Ерлих, който е повдигнал въпроса за „палестинския Ганди“. От самото начало автора е отбелязал: „Аз не си играя с това на диалог. Нещо повече, аз разбирам, че то звучи расистки. Обаче понякога е по-добре да се смееш вместо да плачеш „.

И наистина, самият въпрос би звучал невежествено и расистки, въпреки, че периодически възниква даже сред хората, които считат себе си за „пропалестински активисти“.

Днешната „израелска“ агресия – т.н. операция „Нерушима скала“ – задмина „Разтопено олово“ по мащаб, време, степен на разрушения и ужас при унищожаването на мирното население, където цели семейства се оказаха избити. В този контекст въпроса за Ганди звучи още по-глухо. За да се разбере това, трябва преди всичко да се разгледат причините, защо от палестинците искат ненасилствена алтернатива в тяхната справедлива борба за свобода.

Втората интифада бе съпроводена от много жесток „израелски“ отговор. Ционистките лидери през това време искаха да покажат на Ясер Арафат, че те нямат търпение към какъвто и да е акт на съпротива. Те бяха убедени, че именно Арафат е бил „инженера“ на Интифадата и по този начин е искал да укрепи свои политически карти в „преговорите“, които в крайна сметка показаха, че са фарс.

Оказала се в безизходна ситуация – огромната американско-„израелска“ военна машина всеки месец унищожаваше стотици човешки животи – и без да има никаква вяра на своето ръководство, палестинците решиха да се въоръжават, използвайки, в това число, и акции на самопожертвования в качеството им като един от методите на борба. Тази тактика предизвика ожесточени спорове – около броя на загиналите сред „гражданското“ население на „Израел“ – и веднага бе използвана от ционистката пропаганда, за да обясни ретроспективно „израелската“ военна окупация и да оправдае неговата жестока военна тактика.

Онези, които се осмелиха да обяснят тези насилствени действия в настоящем и в широк контекст или е обръщал внимание на много по-големия брой мирни палестинци, чиито живот отнесе „израелска“ армия, бяха заглушени от СМИ.

Самият факт, че само малко западни страни имаха опит от антиколониалната освободителна борба в най-новата история, отсъствието на реално разбиране на степента на унижение и степента на гнева, който са изпитвали народите, изобщо не се отчиташе. Болшинството бе загрижено само за „Израел“ и с нищо повече, други искаха за запазят образа на палестинеца като на окупиран, безпомощен и вечна жертва.

Най-яркия случай в това глухо неразбиране демонстрира президента Обама по време на своята „историческа“ реч в Каирския университет на 4 юни 2009 г.: „Палестинците трябва да се откажат от насилието. Защото съпротива, реализирана чрез убийства и насилие, не са оправдани и няма да доведат до успех. Векове чернокожото население Америка е страдало, кога по време на робството него да третирали в бич, а в годините на расова сегрегация са ги подлагали на всякакви унижения. Обаче, равноправието е било завоювано не по пътя на насилието, а в резултат на мирна и упорита борба за въплъщение на идеалите, върху които е била основана самата Америка. Същото могат да разкажат и представителите на най-различните страни от Южна Африка до Южна Азия, и от Източна Европа до Индонезия. Всички те са стигнали до простата истина – насилието води до задънена улица“.

В своята реч Обама характеризира палестинската борба като отклонение от нормите в сравнение със съвършено мирните национално-освободителни движения в останалия свят. Разбира се, че това не е вярно. Той или не знае, или предпочита да не знае палестинската история, която е преживяла ненасилствената съпротива през 20-те и 30-те години на миналия век.

Обама, както и много други, предпочитат да не забелязват степента на „израелското“ насилие, прилагано със самото това оръжие, което Обама доставя на Тел-Авив, за да погази палестинската Съпротива и да запази военната окупация, да позволи на незаконните еврейски заселнически колонии да се разрастват върху откраднатата палестинска земя.

Решаващ момент в дискусията бе Втората интифада. Нейните политически последствия бяха знакови: те разделиха палестинците на такива, които бяха заплашени от „израелската“ тактика, т.н. („умерени“) и такива, които останаха твърди (т.н. „радикали“).

И почти десет години дискусии около тази тема. Някои осъждаха палестинската въоръжена съпротива, други критикуваха както „Израел“, така и ХАМАС, трети просто говореха за липсата на резултати и безсмислието на въоръжената борба против режима, притежаващ ядрено оръжие.

Тези дискусии, обаче, останаха незабелязани сред обикновените палестинци, особено онези, които са в Газа. Докато интелектуалците на Газа разработваха идеи, как да построят международно движение за солидарност по противодействие на блокадата и да предадат своето послание на света, другите изпитваха принципите на въоръжената съпротива.

И разбира се, палестинците осъзнават ситуацията много по-добре от Обама и другите проповедници на ненасилствената съпротива. Те знаят, че колективната съпротива – това не е като тактиката, която се определя от дискусиите в социалните мрежи. Когато твоето дете е разкъсано на парчета от американските ракети, няма време да се ляга и да се пее „всичко ще преодолеем“ – трябва да се опитаме да попречим на другите танкове да влязат в съседните райони – било то Шуджайя, Джабалийя или Магази.

Палестинците също така знаят, че „израелското“ насилие – е резултат от определена политическа програма, то не е скроено около природата на палестинската Съпротива. Но, какво е още по-важно. Историята ги е научила, че когато „израелските“ танкове нахлуват в Газа, само неколцина ще застанат да я защитават от западната военна машина, и това ще бъдат дъщерите и синовете на Газа. Ако палестинците не защитават своите градове, никой друг няма да ги защити.

Въпреки дисбаланса между ционистката военна машина и палестинската Съпротива днес е очевидно, както никога, че палестинската Съпротива вече е навлязло в своята зряла фаза. Следва да се отбележи специално факта, че палестинците са унищожили десетки войници и само три „граждански лица“, докато „Израел“ бомбардирали училища, болници, джамии и даже гробища.

Само си представете степента на дисциплината в тази неравна борба, както и спазването на етиката за водене на война, която САЩ и „Израел“ често нарушават и никога не уважават.

Палестина си има свои собствени герои – не по-малко велики, отколкото Ганди в своята борба против колониализма – това са бойците на Съпротивата, мъже и жени, чиито имена ще бъдат вписани със златни букви в историята на Газа и целия палестински народ.

А онези, които се интересуват от въпроса, къде е „палестинския Ганди“, следва да положат сили, за да накарат правителствата на своите страни да прекратят доставките на оръжие за „Израел“, който през лятото на 2014 година е убил над 2000 мирни палестинци и е осакатил над десет хиляди човека…