Решението да започне война против Газа – вече е военно престъпление само по себе си…

28 юли 2015

решението

Ури АВНЕРИ –

 

 

Аксиомата на „израелската армия“ – да избегне загубите на всяка цена, разбира се, за врага. За да спаси един войник, е допустимо да унищожи десет, двадесет, та дори сто граждански лица от другата страна.

Знаменитото възклицание на американския генерал Джордж Патън: „Войната – това е ад!“

Войната е дейност за убийство на врага, за да му наложиш своята воля.

Затова „хуманната война“ – е оксиморон.

Самата война е престъпление, и от това почти няма изключения. Аз бих изключил войната против нацистка Германия, защото тя се е водела против режима за масови убийства, водена от психопат-диктатор, който не е могло да бъде укротен с никакви други начини.

В светлината на самото това понятието „военни престъпления“ е съмнително. Преди всичко, най-голямото престъпление – това е разпалване на война, с което се занимават не войниците, а политическите лидери, но на тях най-рядко им предявяват обвинения.

Тези мисли ме завладяха във връзка с неотдавнашния отчет на ООН за последната война в Газа.

Комитетът по разследване, излязъл извън кожата заради „балансираност“, е бил обвинен, с почти еднакви изрази, и от страна на „израелската“ армия, и от страна на Съпротивата. Което само по себе си е проблематично.

Тази война не е била борба между равни. От една страна, „Израел“ с една от най-мощните армии в света, а от друга – 1,8 милиона човека без държава с начално партизанска организация, нямаща никакво съвременно оръжие.

Всяко сравнение на тези две сили е фалшиво по определение. Даже и ако двете страни са извършили страшни военни престъпления, те не са равнозначни, и всяко трябва да бъде разгледано в съответствие с неговите собствени обстоятелства.

Самата идея за „военното престъпление“ е относително нова. Тя възниква по време на 30 годишната война, разрушила значителна част от Централна Европа. В нея вземат участие много армии, и всичките те са разрушавали градове и села, без да изпитват дори и най-малкото угризение на съвестта. В резултат от това са били опустошени две трети от Германия, и са загинали седна трета от немците.

Холандецът Хуго Гроций е доказвал, че даже по време на война цивилизованите нации са длъжни да се държат в определени рамки. Той не е бил очевиден идеалист, загубил връзка с реалността. Неговият главен принцип, както аз го разбирам, се е състоял в това, че няма смисъл да се забраняват действия, помагащи на воюващата страна [или „партия“] да продължат борбата, но жестокост, в която няма необходимост за ефективно водене на войната, за незаконна.

В 18-ти век безкрайните войни са се водели от професионални армии, без да причиняват ненужните страдания на гражданското население. Войните са станали „хуманни“.

Но не задълго. След Френската революция войната са започнали да водят масовите армии, и въпроса за защитата на гражданското население постепенно е стигал до не, докато е изчезнал напълно във Втората световна война, когато цели градове (Дрезден и Хамбург) са били разрушени от неограничени бомбардировки, а над Хирошима и Нагазаки са били хвърлени атомни бомби.

Но и тогава редица международни конвенции са забранявали военните престъпления, изразявайки се нанасянето на удари по гражданското население или причиняване на вреди на жителите в окупираните територии.

Такъв е бил мандата на комитета по разследване.

Комитетът „строго е осъдил“ ХАМАС за извършването на военни престъпления против гражданското население.

По време на последната война в Газа много „израелтяни“ са проводили дълги часове в убежища, опасявайки се от ракети на ХАМАС.

ХАМАС е изстрелял по градовете и селата на „Израел“ хиляди самоделни ракети, нямащи конкретна цел: например, ядрения комплекс в Димона или военното министерство в Тел-Авив. Смисълът на изстрелването е бил в това, да се изплаши гражданското население и да го накара да поиска прекратяване на ударите по Газа.

Тази цел не е била постигната, защото Израел е имал противоракетни батареи „Железен купол“, които са прехванали почти всички изстреляни срещу гражданските цели ракети.

Лидерите на ХАМАС твърдят, че за тях това е бил единствения изход: те нямат друго оръжие, което биха могли да противопоставят на „израелското“ нахлуване. Както някога ми беше казал един палестински командир: „Дайте ни пушки и самолети, и ние ще се откажем от терора“.

На Международния съд ще се наложи да решава, позволено ли е неизбирателно използване на ракети от народа, живеещ в условията на непрекъсната окупация. Имайки предвид принципите, заложени от Гроций, не се наемам да гадая, какво ще бъде съдебното решение.

Това касае тероризма като цяло, ако към него прибягва угнетен народ, който няма други средства за борба. Черните южноафриканци са използвали тероризма в борбата с режима на апартейда, и Нелсон Мандела е прекарал 28 години в затвора за това, че е взел участие в терористични акции и е отказал да ги осъди.

Делото против „израелското“ правителство и армия е съвършено друг род. То разполага с огромен брой въоръжения: от безпилотни летателни апарати и авиация до артилерия и танкове.

Ако трябва да бъде назовано главното военно престъпление в тази война, то това би било решението на „израелския“ кабинет да я започне. Защото „израелското“ нападение срещу Сектор Газа е направило военните престъпления неизбежни.

Всеки, на когото се е случило да бъде войник по време на война, знае, че такива престъпления извършва и най-моралната, и най-безнравствената армия. Нито една армия не може да избегне призоваването на служба на лица с психически отклонения. Във всяка рота има дори и един такъв паталогичен тип. И при отсъствието на много строги правила, за изпълнението на които следят много строги командири, извършването на военни престъпления е неизбежно.

Войната разкрива вътрешната същност на личността. Благовъзпитаният и образован човек внезапно става яростен скот. А простият и незабележим работник открива висшата степен на благородство и саможертвата. Даже в „най-моралната армия в света“, ако такъв оксиморон някога е съществувал.

Причините за нападения срещу Газа са напълно непонятни. Арабите са заловили трима „израелски“ тийнейджъри, очевидно, с цел за обмяната им за затворници. Похитители са се паникьосали и са убили заложниците. „Израел“ е отвърнал, палестинците са отвърнали и ето на! – кабинетът взема решение за пълно-мащабна нападение.

 

В нашият кабинет има профани, нямащи представа за това, какво представлява войната. И те решават да се нападне Газа.

Именно това решение е било истинско военно престъпление.

Секторът Газа – малка пренаселена територия с постоянно растящо население от 1,8 милиона човека. Примерно половината от тях – са потомци на бежанци, станали в хода на войната от 1948 година а „Израел“.

При всякакви обстоятелства такова нападение е трябвало да доведе до голям брой жертви сред гражданското население. Но самото обстоятелство е направило ситуацията още по-лоша.

„Израел“ – е „държава“, чиито лидери се избират от народа. Избирателите – това са родители, дядовци и баби войници, преминаващи действителна служба или намиращи се в резерва.

„Израел“ е извънредно чувствителен към загубите: ако в хода на военната операция загинат голям брой войници, правителството пада.

Затова аксиома на „израелската“ армия – е да избегне загубите на всяка цена, разбира се за врага. За да запази един войник, допустимо е да се унищожат десет, двадесет, та дори и сто граждански лица от другата страна.

Това неписано и само по себе си разбиращо се правило е отразено в „Инструкциите на Ханибал“ – термин, означаващ предотвратяване на всяка цена попадането на „израелски“ войник в плен. Той също така е подчинен на „демократичния“ принцип: нито едно „израелско“ правителство не може да противостои на общество, искащо освобождаването на десетки палестински затворници в обмен на един „израелски“ пленник. Оттук и необходимостта да се предотврати пленяване на войник, даже ако в хода на операцията по предотвратяването той бъде убит.

„Ханибал“ разрешава – даже задължава – да се извършват всякакви разрушения и убийства, за да не се даде възможност на заловилите пленника да го отведат със себе си. Такъв порядък сам по себе си е военно престъпление.

Отговорният кабинет даже при минимален военен опит трябва да знае всичко това до момента, когато трябва да взема решение за военна операция. Ако те не знаят това, то дълг е на армейските, или всякакви други „военни“ командири – присъстващи на такова заседание на кабинета на министрите – да им обяснят това. Съмнявам се, че такова нещо е направено.

От всичко това следва, че след приемането на решение за акциите нейните резултати са били почти неизбежни. За да осъществи нападение без сериозни жертви от страна „Израел“, всички жилищни квартали трябва да бъдат сринати със земята, използвайки безпилотни летателни апарати, авиация и артилерия. Което, очевидно, и се е случило.

Жителите нерядко са били предупреждавани за необходимостта да напуснат района, което и много са го правили. Други са се отклонявали от това, не желаейки да захвърлят всичко скъпо за тях. Едни са избягали в момент на опасност, други, независимо от всичко, са оставали.

Моля читателите да си въобразят за един момент такава ситуация.

Добавете към това и човешкия фактор: смес във всеки воюващ войник във всяка страна на състрадание и садизъм, добро и зло, и ще получите необходимата картина.

Когато започне войната, „такова се случва“, както бе казано веднъж. Военните престъпления може би са много или малко, но те няма да са малък брой.

Всичко това е за началниците на „израелската“ армия, което е трябвало да разясни комитета на ООН по разследването с американски съдии начело, но да дадат такива разяснения правителството не им е позволило.

Неговият обичаен прием се е състоял, за да обяви всички сътрудници на ООН за антисемити по своята природа и ненавиждащи „Израел“, и затова да им се отговаря на въпросите – е вредно.