Смяна на парадигмите: подем и край на арабския революционен дискурс…

21 август 2015

paradigmite

 

 

 

Рамзи БАРУД –

 

 

Удивително, как интелектуалната дискусия относно т.н. «арабска пролет» се измени напълно през последните години – от онази свобода, справедливост, демокрация и права в политически прения между различни противоположни лагери.

Хората, които вдигаха въстания в различните арабски страни, сега превръщат в маргинали в тази дискусия и използват само като пушечно месо – убийците и жертвите – във войната, на която не се вижда края.

Защо всичко тръгна не така, както трябва?

Бе време, когато всичко изглеждаше толкова просто и обяснимо: народите, които дълго време се намираха под гнет, въстанаха против своих угнетители (арабските режими) и техните покровители (западните държави).

Неспособни да извършат промените по мирен път – арабското гражданско общество или не е съществувало, или се е намирало под твърд контрол – и хората излязоха по улиците – всеки народ в името на своята справедлива борба, която сега бе обединена с другите нации цялата арабска общност с общите идеали.

В действителност обаче, в началото на 2011 година арабите само за кратко време бяха единни.

От кръвта и праха на революцията възникна национално чувство, когато арабските маси се опитваха дори символично да се определят, кои са те като народ, а след това вече своята по-широка идентичност като араби.

«Арабската пролет » започна със скандиранията “AlShaabyuridisqatalnitham” (народът иска да свали режима). Това бе ясно. Ненавист към авторитарните режими, които потискаха свободата и крадяха природните ресурси на народа, бе очевиден приоритет, който често се формулираше с една дума – «Отивай си».

« Отивай си» звучеше повече от убедително. Представете си, милиони бедняци стоят по главните площади на своите градове, в износени дрехи, гладни, разкъсващи се между надеждата и отчаянието, и в един глас скандиращи: « Отивай си!». И те, диктаторите, започнаха да си отиват, един след друг.

Въодушевен от собствената способност да се сдобие с реални промени, наративът на арабските революции започна идеологически да се укрепва. Символите на арабското единство – опитите да се унифицират общите арабски цели – започнаха да се формират, когато Тунис, Кайро или Сана носеха плакати с едни и същи лозунги и изразяваха едни и същи искания.

Така също започнаха да се формират символите на единството между християните и мюсюлманите, независимо от усилията на режимите да посеят семената на раздора. Това се прояви повече в Египет, отколкото в останалите общества, където в течение на много поколения бе култивирано трибализма и сектанството.

C времето се проявиха и други тенденции, отразяващи дълбоко вкоренилото се неравенство и несправедливост – от правата на жените за образование до равното разпределение на благосъстоянието.

Крайният резултат от революционния арабски наратив бе формулиран в египетския лозунг: ‘khubz, hurriyah, ‘adalaigtimayiah’ –  «хляб, свобода, социална справедливост».

Въпреки, че тези скандирания са били създадени в арабска народна среда, националните средства за масова информация са приложили немалко усилия, за да съответстват на наратива, който е бил наложен на обществото, протестиращо достатъчно дълго, та неговите искания да бъдат чути. СМИ отчетоха всичко това, и собствения наратив мас-медия започна да се създава от «смяна на режима », апелирайки с такива понятия, като «свобода», «демокрация», «развитие».

Тогава всичко изглеждаше много просто, ако не и наивно. Общоприето мнение бе това, че от този момент, откакто египетския площад Тахрир стана свидетелство за революция, а Либия бе очистена от военната машина (дори, благодарение на НАТО, регионалното въстание в Либия се превърна в най-смъртоносната война), започна броенето за икономическото развитие и демокрация.

Разбира се, история не създава с благи намерения. Иска се нещо много по-силно, от лозунги, за да разкъса порочния кръг на корупцията, бедността, тиранията, която съществува в цялата най-нова история на народите.

Във всеки отделен арабски постреволюционен сценарий отговорността за ръководство на народите по пътя политическото и икономическото възстановяване бе предадена на същите тези елити, които съществуваха и се възползваха при предишните авторитарни управници.

Бе любопитно и странно да се наблюдава, как революционния пламък във всяка въстанала арабска страна внезапно угасна или напълно измени своето направление. Египет стана първия пример на тези противоречия.

Достатъчно наивно би било да се вярва, че управляващите елити ще създадат система за равни икономически възможности и икономическа прозрачност сами по себе си.

Арабският революционен опит се определя от това, че всички стари авторитарни режими и техните покровители бяха длъжни отново да получат инициативата и да върнат всички завоевания на революцията, та дори и символични.

Много говори за себе си и факта, че британския премиер Камерън бе първият официален представител ръководител на държава, посетил Египет след революцията от 25 януари. Към него се присъединиха представители на главните военни доставчици. Той пристигна да предложи оръжие на египетския военен елит – последното нещо, което бе нужно на Египет по това време.

Също така, достатъчно разбираемо е сега да се четат заглавията, като «Кери е за укрепване на връзките с Египет, независимо от проблемите със спазването на човешките права», едновременно предлагайки изтребители и друго оръжие.

«Арабската пролет» не постигна нито една от своите цели: няма нито хляб в изобилие, свободата не се приближи, няма социална справедливост. Тя, обаче, освежи арабските елити, армии и режими, които започнаха по-ясно да осъзнават своята несигурност.

Страхът сега изяжда по-голямата част от арабските страни, които по-рано се смятаха за непобедими, а своите народ – послушни. Осъзнаването на този факт се изля в масивен регионален конфликт и политическо прегрупиране, които обърнаха всяко народно въстание в регионална война, излязла извън пределите на страните, въодушевила екстремистките групи и провокирала нови западни интервенции.