Палестина остава крайъгълен камък на всички проблеми в Близкия Изток.

27 ноември 2015

палестина остава

 

 

 

Рамзи БАРУД –

 

Рамзи Баруд повече от 20 години пише за ситуацията в Близкия Изток Близкия Изток. Той е  колумнист в редица международни издания, медиен консултант, автор на няколко книги и основател на сайта PalestineChronicle.com. Неговите книги включват в себе си: ‘В търсене на Дженин’, ‘ Втората Интифада“,   последната му работа е ‘ Моят баща е бил борец за свобода“.

  – Западните интервенции в Близкия Изток за последните 25 години са особено разрушителни, започвайки с първата война в Ирак през 1990-91 години. „Израел“ или е бил виновник за този хаос, или го е адаптирал за свои ползи. В крайна сметка, как според вас, дали „Израел“ е спечелил от тези конфликти?

–    Исторически се е оформило така, че хаосите, независимо дали са се управлявали като цяло от „Израел“ и неговите ционистки и неоконсервативни поддръжници, те основно са служили за целите на Тел-Авив. Ползата, която „Израел“ получава от конфликтите, служи в краткосрочна перспектива. В дългосрочна перспектива, провокираните конфликти често имат неприятни последствия за ционисткото образувание.

Това поставя „Израел“ пред неразрешимата дилема: той поражда вечни конфликти, но в същото време неизменно твърди за нормализация, сигурност и стабилност. В действителност, обаче, позицията на „Израел“ – е позиция на войнстваща, варварска „страна“. Този сценарий обяснява неговото неизбежно падение.

Историята по същество е такава. „Израел“  е резултат от Втората световна война. Без конфликти, без   заговори, последвали след  Втората световна война, без Накба (или Катастрофата)  от 1948 година, нямаше да има за какво да се говори. Повечето палестински селища и градове е трябвало да бъдат унищожени, и милион хора подложени на етническа чистка, за да се издигнат десетки „израелски“ градчета и кибуци на тяхно място.

Този  сценарий   няколко пъти е повтарян за последните 67 години: „Израел“ започва война, поражда хаос, етнически пречиства и разрушава,   за да инкорпорира незаконно тук  чужд конгломерат за онези, които не са негови стопани, и строи за тях незаконни колонии.

В същото време тази формула е обслужвала непосредствените цели на „Израел“- колонизатора, тя никога не е създавала стабилност или предпоставки за мирно съществуване. В действителност, траен и реален мир е невъзможен с такова омразно и ненавистно ционистко мислене и поведение.

Падението на „Израел“ е неразривно свързано е неговия собствен тренд. Варварството на „израелската“ армии в Ливан е довело до съпротива, която в крайна сметка освободи Ливан и държи в страх „израелтяните“. Подобен сценарий се разиграва и в Сектора Газа. Палестинците се съпротивляват така свирепо, защото те нямат друг избор. Но единствената алтернатива за „Израел“ е насилие – това е по-нататъшно насилие, което въодушевява на още по-голяма съпротива, и така цикъла се възобновява.

Принципите на хаоса, съгласно които работи модела на „израелската“ „държава“, в края на краищата ще рухнат. Такъв извод може да се очаква по отношение на общото западно вмешателство в региона.

– Дали Палестина остава централен въпрос в Близкия Изток?  Актуална ли  е предаността на палестинското дело в региона в настоящия момент?

– Така наречения «палестински въпрос» е бил централен проблем в колективното мислене на арабския народ, а сега е станал такъв за глобалната аудитория. Той е бил и си остава жизнено важен не само заради историческата връзка между палестинската и арабската идентичност или заради важната роля на Светата земя за мюсюлманите.  Целият регион не може да постигне стабилност и ръст, когато един субект в настоящето е поробен, разрушен и насилен.

Например, ако Палестина се намираше в Скандинавия, изхода би бил пак същия. Норвегия и Швеция не биха могли да процъфтяват, да приемат принципите на социалдемокрацията и все още биха очаквали подем, ако, да кажем, Дания е принудена да съществува в жестока и незаконна военна окупация.

Затова е естествено, че арабския свят не може да е в ред, ако Палестина не е в ред.

Днешната криза в арабския свят, обаче, е оставила настрани палестинската трагедия, но това е само временно. Арабските страни имат невероятно тежко бреме от сектантските подразделения, племенни конфликти и регионално съперничество, които са започнали тук, откакто повечето от тези страни са получили независимост в средата на 20-ти век и по-късно. Тази политическа йерархия, сама по себе си е отживелица на британския и френския колониализъм, била е наследство на несправедливост в течение на много години, в крайна сметка е паднала и се е разбила на хиляди парчета.

Това не означава, че Палестина повече не е важна или не заема централно място в арабското политическо съзнание. Регионът преживява безпрецедентна травма в своята съвременна история, започвайки от американското нахлуване в Ирак през 2003 година, та чак до настоящия момент, с неговите революции, войни и множество конфликти – насилствени или други. След като това се уреди, Палестина отново ще заеме централно място, но не по емоционални или сантиментални съображения, а защото стабилността, както и преди ще се изплъзва от Близкия Изток, докато Палестина преживява военната окупация, войната и геноцида.

Ако искаме да погледнем Палестинската Съпротива в рамките на регионалните конфликти, как трябва да подходим към предмета? Та нали всяко правителство има своите собствени уникални набори от интереси и политически програми…

– В по-голямата си част, арабските страни – са недемократични, авторитарни режими, които или се контролират от един човек, неговите близки приятели и малък свръх-богат елит, който се „опитва“ с обезщетяване (както в Египет), или със съгласувана платформа, която обединява различните конкуриращи се групи.  Те разделят властта, основана на племенно направление (както в Либия) или сектантските (както в Ливан).

Основната цел на тези режими е да поддържат или своето собствено оцеляване, или политически баланс, необходим на техните страни, за да останат на повърхността. Това може да бъде постигнато, само ако те съгласуват своята политика с политиката на могъщите държави, които доминират в региона.       Палестинската, ислямската, социалистическата или друга съпротива по определение е в разногласие с интересите на такива държави, като САЩ, Великобритания и други. Тези държави са изиграли важна роля в създаването и подкрепата на „Израел“. Палестинската Съпротива против „Израел“ в действителност е компонент в много по-голяма освободителна борба против империализма, колониализма и, в накрая, неоколониализма.

По този начин, може да си представим сценарий, в който арабския диктатор, крал или принц трябва да направи избор между подкрепата на Палестинската Съпротива, което едва ли има някаква пряка изгода за него и режима му, или да следват Америка, Великобритания в предела на  „израелската“ линия. За тях  американско-западния алианс винаги е приоритет, както нагледно бе демонстрирано в Египет.

– По този начин, проблема не в ХАМАС, но, по същество, в концепцията на Палестинската Съпротива като цяло. Ако ХАМАС измени своето отношение към „Израел“, но запази своите религиозни изказвания, то по-скоро, ще си подсигури подкрепата, най-малко от арабските режими, и, по-скоро, на Египет?..

– Трябва да помним, че конфликт между арабските режими и палестинските фракции на Съпротивата е имало в годините преди ХАМАС да се появи на бял свят през 1987 година.  Това бе видно в Египет, Йордания, Сирия, Ливан, Либия и така нататък, а в действителност, още в началото на 1960 година.

Формира ли се своего рода „арабско НАТО“? И дали това е отражение на провала на пряката намеса на Запада в  Близкия Изток?

– Да, оглавяваните от САЩ интервенции се оказаха катастрофални, даже ако ги разглеждаме през призмата на загубите и изгодите. Войната в Ирак не е ознаменувала подем на американската хегемония, както за това се надяваха някои, а така също не е гарантирала американски контрол над ресурсите в региона. Отчитайки, че Ирак се „заиграва“ с Русия в настоящия момент, и факта, че Русия играе водеща роля в Сирия,   САЩ фактически са загубили в тази страна.

Сред другите неуспехи на САЩ  –  е Либия, където бремето от войната е било разделено между всички членове на НАТО, и където Вашингтон  се държеше като  „лидер в сянка“, както това бе назовано, едва ли не за подкрепа на доморасла революция. Сега Либия   е разделена на стотица въоръжени формирования.

НАТО-арабските бомбардировки на ИДИЛ в Сирия и Ирак също така не са дали никакви резултати.

Те не можаха да отстранят ИДИЛ,   да вдъхнат живот в модела на намесата като работоспособен архетип, който може да се използва в бъдеще.

Важно е да се помни, че САЩ са оглавявали борбата с „Ал-Каида“. Но… днес  „Ал-Каида“ е по-мощна, от когато и да било по-рано.        – Връщайки се към Палестина – като международна солидарност може да е много по –ефективна?

– едно от главните достойнства на Движението за солидарност е това, че то е децентрализирано. Това е колектив, който защитава правата на палестинския народ по пътя на въвличане на гражданското общество.  Правителствата получават информация, когато тези права се нарушават. Такъв модел не може да бъде победен.

Но има набор от препятствия. Така, моралният авторитет на палестинците или е повреден (ПА), или е остарял и оставен на втори план (ООП), или не е способен да прояви инициатива за обединяващ диалог.

Надяваме се, че палестинската мобилизация в самата Палестина може да осигури алтернативна платформа така, че Движението за солидарност би могло да се ръководи и насочва от палестинските приоритети и инициативи.

За въпроса относно солидарността. Разглеждате ли въпроса за избирането на сър Джереми Корбин в качеството му като ръководител на палата на общините във Великобритания като отражение на променящото се отношения на Запада към арабско-„израелския“ конфликт?

– Изобщо, британското общество винаги е било достатъчно прогресивно в неговото разбиране на конфликтите в Близкия Изток. То много по-благосклонно се отнася към палестинците, отколкото американското, което  изначално е потискано от ционистката пропаганда.

Освен това, британското общество е било против войната в Ирак, и британците протестираха с милиони, за да бъде чут техния глас. Такова бе и отношението им по време на войната в Ливан, и Газа…

По този начин, избирането на Корбин е отражение на вече съществуващи прогресивни настроения в британското общество. Такава логика може да се приложи и в други европейски системи.   На британските избиратели се е отдало да заобиколят хегемонията на традиционните управляващи елити, СМИ и политически и социално обособените политици, слагайки на власт онези, които действително представляват болшинството избиратели от палата на общините начело на най-крупната опозиционна група в страната.