Нежеланa «невяста» те са получили в добавка…

7 юли 2017

-542892160Рамзи Баруд –

 

 

Мъдростта гласи: «Бъдете внимателни в своите желания – те могат  да се изпълнят». За «Израел» тази дилема съществува от самото начало.

Ционисткото  движение, организирало своята първа конференция в град Базел (Швейцария) преди 120 години, е искало да получи Палестина, но не и палестинците. След преминаването на 50 години те са постигнали тази цел – «Израел» нарича събитията от онези дни «войн за независимост».

Тогава, в 1947-48 г., е била заграбена палестинската земя, а стотици хиляди палестинци са били подложени на жестоко изгнание след страшната война и многочислените зверства.

Но нещата не са потръгнали така, когато останалата част от историческа Палестина е била окупирана  през 1967 година.

Али Джарбави, професор по политология в университета Бирзейт, е отбелязал в своя коментар за списание «Economist», че на палестинците им е  «провървяло» бивайки «победени толкова бързо и разгромени». Предвид бързо протеклата война на «Израел» е било много трудно да подложи на етническа чистка Източен  Йерусалим, Западния  бряг  и Газа, тоест да въплъти  това, което той е сторил със стотиците палестински градове и села по време на  Накба («Катастрофата») през 1948 година.

«Провървяването» може да се нарече с голямо натягане, защото през последните петдесет години военна окупация са причинили колосална болка и страдания на окупираните  палестинци. Петдесет години «Израел» систематически нарушава нормите на международното  право. Петдесет години съпротива на палестинците – по-голямата част ненасилствено, но от време на време също така и въоръжена – зрее и укрепва. Цената за това е била и си остава чудовищно висока.

Гидеон  Леви е написал в неотдавнашна статия  в «Аарец»:  «През ужасното лято на 1967 година «Израел» е удържал победа във войната и е загубил практически всичко».  Загубите, за които говори Леви, едва ли имат материален характер: «“Държавата“, празнуваща 50 години окупация  – представлява  „държава“, лишила се от морален компас и загубила способността да различава доброто от злото».

Загубите на палестинците, впрочем, са несравнимо по-огромни. Те са видели, как арабските армии или претърпяват грандиозен разгром, или просто са изоставяли своите позиции, предавайки Източен  Йерусалим практически без бой.

Действително, поражението сее обърнало в срам, но така също и осъзнаване на факта, че палестинците са длъжни да заемат собствено място в центъра на схватката. Благодарение  на събитията от войната това съзнание е дошло без особени усилия.

В утрото на 5 юни 1967 година военно-въздушните сили на Египет са били напълно унищожени, даже без да успеят да се издигнат във въздуха. За последвалите след това 24 часа много тежки удари са били нанесени и по йорданските  и сирийските ВВС.

На 7 юни Йордания е оставила Йерусалим и останалата част на Западния бряг.

На 10 юни «Израел» заграбва Сектор Газа и целия Синайски полуостров, започвайки от Суецкия канал и надолу до Шарм ал-Шейх.

Сирия е била принудена да отстъпи от принадлежащите ѝ Голански възвишения, имащи висока стратегическа и икономическа значимост.

Благодарения на американската и западната подкрепа «Израел» е удържал победа  над арабите. Само за няколко дни «циона» е окупирал  три повече земи, отколкото е заграбил след войната  през 1948 година.

В същото време палестинците  са преживявали още една Накба в резултат от еврейската окупация  на Западния  бряг, Газа и Източния  Йерусалим, «Израел» е празнувал «освобождението» на Йерусалим  и «завръщането »  на «Юдея и Самария».

В «Израел » и по целия свят еврейският национализъм е придобил ново значение. На бял свят се появява «непобедимата армия» на «Израел», и даже скептиците в еврейските редици за започнали да гледат на «Израел» по друг начин: той става «държава»-победител, появила се на бял свят, може би, като импулсивен колониален гамбит, но превърнал се от тогава в регионална, а то и глобална сила, с която трябва да се съобразяваш.

Толкова много внезапно се е изменило за тези броени – но горестни – дни на война. Съществуващата ситуация с бежанците  се е усложнила,  появили са се 400 000 нови бежанци…

Реакцията на световната общност за войната едва ли може да се нарече многообещаваща. Съвета за Сигурност на ООН е приел резолюция 242 от 22 ноември 1967 г., в която се въплъщава намерението на администрацията на Джонсън да извлече изгода от новия статус кво и се предлага излизане на «Израел» от окупираните  територии, но само  в обмен на нормализация в отношенията на арабите с «Израел».

Всичко останало е история, и история мъчителна. «Израел»  е укрепил своя окупационен  режим и е построил стотици незаконните  заселнически колонии, без при това да изпълни нито една резолюция на ООН за това, що се отнася до окупация  или предишни нарушения.

Сформираният от Вашингтон консенсус около Палестина не вижда никакви други пътища за решаване на конфликта, освен решения по модела «две държави», считайки въоръжената съпротива разновидност на «тероризма» и настоявайки за «непрактичност» на правото на завръщане на палестинските бежанци.

Съгласно дадената логика, палестинците, осмелили се да действат извън пределите на тази «приемлива» парадигма, е необходимо да подложат на критика, да бойкотират и принуждават към изменение на подхода.

Но войната и окупацията също така са укрепили националното чувство сред палестинците. Преди войната палестинския народ е бил разделен между тези, които са останали в родината, впоследствие преименувана в «Израел», и тези, които живеят в Западния  бряг  и в Йерусалим  под йордански контрол, и тези, които пребивават в Газа под управлението на Египет. Палестинската идентичност е била раздробена.

Войната от 1967 година е обединила палестинците. За краткия промеждутък от време в Палестина се появява живо и процъфтяващо национално движение, чиито лидери – главно са интелектуалци от различни палестински региони – успели да формулират нов национален дискурс, запазил сила и до днес.

На 7 юни 1967 година тогавашния «израелски» главатар    Леви Ешкол, узнавайки за заграбването на Йерусалим, произнася: «Ние получихме хубав дар, но той върви заедно с невестата, която на нас не ни харесва ». «Дарът» – това, разбира се, е Йерусалим, а «невестата» – палестинския народ.

От тогава нежеланата «невеста» се намира в окови и е подлагана на всевъзможни унижения и издевателства; заедно с това, за 50 години такова отношение така и не се отдало да сломят нейния дух.

И в това се крие източника на надеждата. Сега, когато «Израел», е богат и могъщ, контролира цялата историческа Палестина, той също така контролира палестинско население, което по брой примерно е равно с еврейското на същата тази земя.

Но те живеят при съвършено различни правила. За евреите се отнася  система, създадена практически само за тях самите; а палестинците влачат съществуването си под гнет от режима на апартейд, призван да ги държи в маргинализирано, окупирано и угнетено състояние.

След преминаването на 50 години става съвършено ясно, че военните решения са се провалили, а апартейда може да способства само за запазването на враждата и да донесе нови страдания и болка, но по никакъв начин истински мир.

Жестоката окупация  не е способна да доведе до справедлив мир, а истинското решение е съществуването на база равенство в правата.