Правото на бежанците за завръщане в Палестина е свещено! И – никакви търгове!!..

7 юли 2017

360565403Аса Уинстенли –

 

 

Не толкова далеч е това, че след година палестинците ще отбележат 70-тата годишнина от Накба – Катастрофата през 1948 година, която ги е прогонила от Палестина. Над 750 000 палестинци (т.е. по-голямата част от населението на страната по онова време) са били насилствено прогонени от своята земя от еврейските въоръжени формирования, принадлежащи към организираното ционистко  движение – от тези същите фанатични сили, които впоследствие са образували ядрото от прословутата «израелска» армия.

Въпреки «израелската» пропаганда, промиваща мозъците на Запада в продължение на много години, палестинците не са напуснали родината си  по собствена воля или по съвет на «арабски лидери». Към днешна дата е документално установено (и се признава даже от десните ционистки  историци като Бенни Моррис), че палестинците са избягали или под дулата на автоматите, или от страх, узнавайки за многочислените масови разправи над мирните жители, извършени от еврейските военни в съседните градове и села.

Това е било етническа чистка в грандиозен мащаб, опит – дори и не стопроцентно успешна- изцяло да изсели  коренното население из страната, за да се освободи пространство за етнически «чистата» «държава» «Израел».

За разлика от това, което се е случвало по време и след завършване на много други войни, където статута на бежанците обикновено има временен характер, «Израел» систематически възпрепятства и продължава да възпрепятства завръщането на палестинските бежанци  и техните потомци у дома. В колониалните представи за така наречената «еврейска държава» няма място за арабските дечица на заеманата от тях земя.

Митът за «доброволното напускане» на палестинците по време на «войната» е преднамерено и отвлича вниманието на наблюдателите от този централен и брутален факт. Пропагандисткия «израелски» рефрен за това, че проблема с палестинските бежанци  са предизвикали «нахлулите арабски армии», е абсурден и няма никакво отношения към действителността. От 750 000 палестински бежанци  от 1947-1948 г. 300 000 (по данни на Моррис, които той представя в своята книга «The Birth of the Palestinian Refugee Problem Revisited») са били прогонени от ционистките терористични  групировки още преди арабските армии да предприемат закъснелия опит да спрат разправата.

«Циона» нарича  Накба «ден на независимостта ». Но да се говори за «независимост» от «държава» «Израел» е погрешно от гледна точка на терминологията. Концепцията на самоопределения е неприемлива към имигрантите -„заселниците-колонисти“, застрояващи колонии по земя, където живее друг – коренния – народ. Такова е било и си остава фактическото положение на нещата в Палестина.

В действителност, «израелския» тезис за това, че ционизъм  – е «базово изражение на националната идентичност на еврейския народ» (както твърди, в частност, хевра от  «Jewish Labour Movement»), е бил изобретен относително неотдавна. Ционизмът от самото начало на неговото появяване и до сега винаги представлява колониално-заселническо  движение, което се е стремяло да реши своите задачи при посредничеството на имперските сили, контролиращи Палестина – отначало османските турци, а след това британците.

В 1902 година Теодор Херцел, «бащата» на политическия  ционизъм, се е обърнал към скандално известния британски империалист Сесил Родс с молбата да подкрепи « ционисткия  план… по заселването на Палестина». Този план «засяга не Африка, а част от Мала Азия, и не англичаните, а евреите… Защо ли тогава ви пиша?.. Защото става дума за колониално начинание ».

Херцел се е възползвал от антисемитския думите за това, че евреите – не са «англичани» и по принцип не могат да бъдат такива, и с това определено биха се съгласили ултрадесните, надигащи днес глава в Европа и Америка. Работата е там, ционизма  винаги е бил антисемитско движение, нуждаещо се от подобен отвратителен расизъм за оправдание на собствената си расистка «държава».

Накба изобщо не се е превърнала във въпрос на сухата историческа наука. Фактът, че на палестинските бежанци  така и не са позволили да се завърнат по домовете си, и че палестинците по целия регион са претърпели вълни от последвалите изгнания (е обичайно, но не винаги организирани от «Израел»), означава, че става дума за живата действителност.

Непрекъснатите страдания на палестинските  бежанци  и бавната, постепенна етническа чистка, провеждана от «Израел» по отношение на тези палестинци, които и сега живеят в историческа Палестина – две тясно свързани един с друг проблеми, лежащи върху основата на днешните конфликти в арабския свят. Дадените конфликти няма да бъдат разрешени, тъй като се запазват тези два проблема.

Не всички милиони регистрирани в ООН палестински бежанци искат да се завърнат в Палестина; много от тях вече са устроили своя живот в съседните страни или даже на други континенти. Но много ще пожелаят да се завърнат, и всички те си искат правото на завръщане. В рая на краищата, правото на палестинските бежанци за завръщане принадлежи към основополагащите човешки права, подкрепени за изминалите десетилетия от множество резолюции на ООН. Освен това, то е индивидуално право, което не трябва да бъде разпоредено колективно, както са се опитали да постъпят някои.

През месец май, за 69-тата годишнина от Накба, забележителният проект «Visualising Palestine» е подготвил и пуснал информационна графика, от която нагледно следва, че правото на бежанците  за завръщане може да бъде без проблем реализирано на практика.

«Израелска» пропаганда твърди, че завръщането на бежанците ще означава «унищожение» на «държавата», но няма никакви основания да се смята, че този процес не може да премине мирно. Независимо от това, че «Израел» е окрал и разрушил множество домове на палестинците, подложени на етнически чистки и прогонени от родната им земя, изследванията показват, че по-голямата част заграбена по този начин територия остава ненаселена и може отново да приеме завърналите се  палестинци.

Въпросите за незаконно отчужденото имущество и военни престъпления би следвало да се разрешат по този начин, за да се привлекат «израелските» власти към отговорност за извършените от тях престъпления; в края на краищата, справедливостта трябва да възтържествува.

Така или иначе, всички предпоставки за това да се състои завръщането при едновременно спазване на правата на всички жители в историческата палестинска земя, било то араби или евреи, съществуват; остава само да се претвори този нравствен императив в живота.