Спомняйки си за войната на «Израел» против Газа…

21 юли 2017

1764357138Джули Уебб-Пуллман –

 

 

Три години след масовите  «израелски» бомбардировки на Газа Джули Уебб-Пуллман споделя спомените си за временната морга около болницата „Аш-Шифа“, за недостига на медицински принадлежности за помощ на ранените и за плача на децата, чиито родители са били унищожени от ционистките  убийци.

…По пътя за работа пред моя поглед се откриват чудовищни картини, тъй като всекидневния ми път минава през моргата на болница „Аш-Шифа“. Да ви кажа честно, в първите дни аз даже не осъзнавах, че това е морга. Паркирани наоколо автомобили, малки групи хора около стените, скърбящи роднини и близки в територията на  болницата по време на войната. Зрелище, което едва ли може да се нарече необичайно.

Но всеки ден броя на колите и хората рязко нарастваше, и в едно утро пред мен се разкри мрачната истина за това място. Покрай мен профуча и малко по-нататък спря автомобил, към него се приближи един мъж с ярко-бяло, зеленовато тяло на младенец в ръце. На улицата изскочиха хора с носилки, на които под покривало лежеше тяло – или така ми се стори тогава.

Докато те бягаха, направо пред мен на земята из-под покривалото се изсипаха окървавени човешки крайници. На носилките не бе тяло, а части от тялото, страшно доказателство за действията на тези видове оръжия, които се използват от «Израел» за убийства на мирните жители на Газа; някои от тези въоръжения са забранени, а някои са толкова нови, че досега се намират в стадия на изпитанията.

Аз продължих да вървя покрай стената и плачещи млади хора, положили глави на коленете, и сама едва сдържах сълзите си.

Онези, които бяха отвън на моргата, ставаха ту повече, ту по-малко, но броя на тези, които са вътре, неизменно растеше. В някои дни аз даже не можех да мина, понякога линейките за бърза помощ пристигаха и пред очите ми разтоварваха тела…  Роднините ридаят, губят съзнание или онемяло гледат, как им отнемат още един член на семейството…

Мъчения, мъка, с нищо не заслужено човешко страдание затъмнява всичко останало. Изкачвам се нагоре, за да се сдобия с информация за убитите и ранените в вид на факти и цифри, моето сърце при това се разкъсва, а душата ми е  потресена и отчаяно се опитва да се улови здраво за това, което се именува «човечност», чиито следи са толкова малко в току-що видяното от мен.

Аз се надигам и виждам уморените лекари и хирурзи, които само преди две седмици бяха здрави изпълнени с живот хора, а сега са заприличали в изнемощели, бледи призраци на самите себе си, трудно продължаващи да работят, оказвайки помощ и спасявайки животи с тези минимум средства, които са на тяхно разположение. Те нямат нито лекарства, нито материали, нито оборудване, и хората, които са могли да спасят, умират просто поради огромния превес на потребностите над възможностите.

Лекарите трябва на място да решат, кой ще живее, и кой ще умре, и не защото всички не бива да бъдат спасени от  медицинска гледна точка, а защото има ресурси за спасение само на  ограничен брой хора.

На лекарите, медицинските сестри и целия персонал сега е известно, че даже в болниците те не са в безопасност, защото «Израел» преднамерено атакува  медицинските учреждения. От четвъртък са били евакуирани трите болница; седем медицински работници вече са убит или ранени.

Шофьори и лекари на бърза помощ знаят, че всяко излизане за ранените може да се окаже последно. Дванадесет линейки на бърза помощ са унищожени, един шофьор е убит и петима лекари са ранени. Всичко за един ден работа. На тези хора не са плащали с месеци; те излизат на смяна само от чувството за състрадание и дълг.

Отивам в палатката и разговарям с оживелите и техните семейства.  Тук лежат деца с разпокъсани от шрапнели тела, така че сега те приличат повече на парчета месо, отколкото на човешки деца; деца в без съзнание със стърчащи отвсякъде тръбички; плачeщи деца, зовящи майките и бащите си, които никога няма да ги успокоят, защото са мъртви; майките са в една стая с няколко свои деца, и всички те са  изрязани, разкъсани, насечени на парчета и разтерзани от «израелското» оръжие, произведено в САЩ или с техните пари.

Никой не знае, дали ще излязат оттам и ако да, то кой именно, и кога това ще се случи, ще могат ли да ходят, разговарят, да се хранят без чужда помощ, да учат, работят и изобщо да имат някакво подобие на нормално бъдеще, на което се надяват техните майки. Повалените в безсилие бащи сломени от вината за това, че не ги защитили – не са могли да защитят – своето семейство.

Излизам навън, където в синьото небе грее слънцето, и даже пеят птици. Идва ми да закрещя: «Нима не знаете, какво се случва?» Прибирам се в къщи, а над главата ми прелитат нито за миг не изчезващи дрони, и звуци от взривове практически се сравняват с моите крачки. Вървя покрай моргата, сега е затворено или напуснато – поне, външно.

Притичват деца с бутилки вода, чува се глъч, спъват се, падат и си помагат един на друг да станат. Минавам покрай родилното отделение и виждам мъж на улицата, който зове жена си – тя се появява на прозореца и му показва новороденото детенце.

Мисля си: специално ли родилното отделение са поставили тук до моргата, за да може даже в най-безнадеждното място да се запази някакво  потвърждение за тържеството на живота?

В края на краищата, това е Газа, където в самото съществуване вече се крие съпротивление…