За какво избиха палестинските бежанци в Сабра и Шатила?..

21 септември 2017

за какво избихаД-р Суи Чаи Анг –

 

 

Преди 35 години, когато «Израел» завземаше западните райони на ливанската столица, Бейрут, войниците на ливанските християнски формирования са нахлули в палестинските лагери за бежанци Сабра и Шатила, разположени в тази част на града. В продължение на три дни ционистките  войници на Шарон са обградили лагера в кръг, и са позволили на убийците да извършат клането на над хиляди бежанци.

В същото време аз, млад стажант – ортопед, уволнила се от болница св. Фома и присъединила се към медицинската бригада «Християнска помощ», която помагаше на ранените  и пострадали в хода на започналото няколко месеца по-рано «израелско» нахлуване в Ливан. Бейрут бе обсаден. Достъпът до вода, храна, електричество и лекарства в града бе прекъснат. В резултат от нахлуването хиляди загинаха или са получили наранявания от различна степен,  около сто хиляди човека са били лишени от покрив над главите си…

Аз бях командирована до Палестинската общност на Червения  Полумесец и оглавих ортопедичното отделение на болницата в Газа и в лагерите Сабра и Шатила на запад от Бейрут. Запознах се с палестинските  бежанци   в техните бомбардирани домове и узнавах, как те са станали бежанци  и са се оказали в  Ливан. Дотогава на мен не ми бе известно нищо за съществуването на палестинците.

Те си спомняха, как евреите са ги прогонили от родните им домове в Палестина през 1948 година, при това много често – под дулата на автомати. Те са бягали с всичко, което са могли да носят, и са се оказали в съседните страни: Ливан, Йордания, Сирия…

ООН ги е настанила в палатки, а света им е обещал скорошно завръщане у дома. Това очакване така и не се е осъществило. Ето вече 69 години те са бежанци. Палестина е била изтрита от картата на света. 750 000 бежанци, тоест половината население на Палестина през 1948 година, са се превърнали в п 5 милиона.

Родната земя са напуснали бойци, държавни служители, лекари, медицински сестри, преподаватели, деятели на профсъюзите, инженери и майстори. Правителството на палестинците  в изгнание, а така също най-големия работодател, който е бил Организацията за Освобождение на Палестина (ООП). Хиляди палестински семейства, много от които са загубили близки по време на нахлуването, са останали  без глава на семейството –  баща или старши брат.

Скоро след моето пристигане в Бейрут, ООП под предводителството на Ясер Арафат напусна града. Такава бе цената, която поиска да се заплати «Израел» в замяна на прекратяването на по-нататъшните бомбардировки на Ливан и свалянето на 10-седмичната военна блокада. 14000 мъже и жени си тръгнаха от Ливан, след като западните държави дадоха гаранции на техните семейства, останали в страната, защита от страна на международните мироопазващи сили.

Режимът за  прекратяване на огъня продължи само три седмици. „Миротворците“, на които бе поръчано да защитават гражданските лица в съответствие със съглашението за прекратяване на огъня, внезапно са отстъпи. Много скоро бе убит новоназначения президент на Ливан, християнина Башир Жмайел.

Тогава на 15 септември няколко стотин «израелски» танкове са нахлули в западен Бейрут. Част от тях е обкръжила в плътен кръг Сабра и Шатила, възпрепятствайки изхода на техните обитатели. След това в лагера са влезли формированията на християнските фалангисти, обучени и въоръжени от «Израел». На 18 септември, когато танковете са свалили отцепването, в лагерите лежаха телата на няколко хиляди убити мирни жители, много други са били похитени или безследно изчезнали.

Нашата лекарска бригада, работеща непрекъснато в продължение на 72 часа, под стрелбата на картечници бе заставена да напусне болните и изведена от лагерите на 18 септември. Излизайки на улицата от операционната в подземието, за узнах страшната истина. Докато се опитвахме да спасим  няколко десетки живота, хората бяха убивани с хиляди.

Някои тела вече са бяха разложили под жаркото бейрутско слънце. Картината от клането оставиха неизгладима следа в моята памет. Все едно и сега виждам обезобразените тела, натрупани в редици по лагерните пътеки. Само няколко дни по-рано това бяха хора, изпълнени с надежди и живот, вярващи, че след евакуацията на ООП ще ги оставят да живеят спокойно и да отглеждат деца.

Това бяха хора, които ме канеха в своите усукани домове. Те ме  угощаваха с арабско кафе и храна, която им се отдаваше да приготвят  – обикновена храна, но подадена с топлота и щедрост. Те ми разказваха за своите разбити животи и ми показваха пожълтели снимки на своите домове и семейства в Палестина преди 1948 година, а така също запазените от тях тежки ключове от домовете в родината. Жените ми показваха изящно ушитите от тях  изделия с мотиви от селищата, останали пак там. Много от тези селища са били унищожени след изгнанието…

Изпълнени с ужас лицата на цели семейства, обкръжени от въоръжени бойци и очакващи смъртта; отчаяни млади майки, опитващи се да ми подадат завити младенци, за да ги спася; ужасен мирис на разлагащи се тела, откриващ се при разкопаването на масови гробове; пронизителни викове на жените, намерили парчета дреха и документи, които са останали от техните  близки – тези спомени никога няма да ме напуснат.

По време на клането някои от тези хора са попаднали в нашите ръце, но ние не можахме да ги спасим. Други издъхнаха след като пристигнаха. Те оставяха след себе си сираци и вдовици. Ранена жена ни умоляваше да ѝ вземем последния  пакет донорска кръв и да я дадем на нейното дете. Скоро след това тя почина.  Децата, които виждаха, как насилват и убиват техните майки и сестри, за цял живот ще носят тази травма в себе си.

Оживелите се завърнаха в същите тези домове, където убиваха техните роднини и съседи. Тези храбри хора нямаше повече накъде да отиват…

Днес на палестинските бежанци  в Ливан е забранено да се занимават с тридесет професионални видове дейности, и само два процента от палестинците, изпълняващи нискоквалифицирана работа, имат истински трудови разрешения. Те нямат международни паспорти. На тях им е забранено да имат собственост и да предават по наследство недвижимо имущество. А доколкото им отказват правото на завръщане в своите домове в Палестина, те не просто се раждат  бежанци, те растат като бежанци  и бежанци  ще си и  умрат. И зад всичко това стои дяволския лик на „Израел“…

В мен все още напират болезнени въпроси, изискващи отговори. Защо ги убиха? Светът забрави ли тези, които останах живи? Как можем да се примиряваме със ситуацията, кога единствено признато за човека доказателство за неговата човечност служи неговото удостоверение за личност на бежанец? Всички тези въпроси са ме преследвали досега, откакто аз се запознах  с палестинските  бежанци  в Сабра и Шатила. Но досега все още не съм получила отговори…