Била ли е Газа по принцип някога «годна за живот» откакто е възникнал «Израел»?..

22 септември 2017

била ли е газаШахад Абусалама –

 

 

Неотдавна пуснато на AJ+ кратко видео   относно «негодната за живеене за деца» Газа наистина ме разсърди. Тематиката е позната, нали? И не е проста: още в 2005 година Организацията на Обединените Нации (ООН) е издала доклад с предупреждението, че Сектора Газа може да стане «негодна за живот» към 2020 година.

У мен като човек, родил се, израснал и обитаващ в затвора под открито небе с названието Газа, плътно до най-кървавата «израелска» агресия от лятото на 2014 година, изказвания за «негодността на Газа за живот» пробуждат безбройни болезнени спомени. Аз си задавам въпроса: а била ли е Газа по принцип някога годна за живот, откакто е възникнал «Израел»?

Не мога да не изпитвам гняв при мисълта, че света продължава да си затваря очите за очевидната негодност  на Газа за живот не от една година, а в продължение на няколко десетки години. Чудовищната хуманитарна  обстановка в този анклав се е установила не тогава, когато «Израел» официално е нарекъл Газа «враждебно образувание», възнамеряващ да оправдае с това колективното наказание против нейното население, а много по-рано, когато създаването на «Израел» е довело до приток в малката Газа на огромен брой палестинци, прогонени от други места.

Сред тези, които са обърнали в бягство и са ограбили, са били и родителите на моите родители. Сега е много болно даже да се мисли, как им все пак се е отдало да преживеят страшният опит на изгнанието от родните им места. Да, оттогава Газа е бела непригодна за живот. Но, за да «стане» там живота непоносим, не е задължително върху покривите на домовете на мирни жители да падат «израелските» бомби, убивайки невинните.

Откакто, аз напуснах Газа, минаха почти 4 години, и аз помня всичко много живо, независимо, че от някои спомени бих се избавила завинаги и никога не бих се върнала.

Помня, как няколко месеца преди «Израел» да извърши последната по време бойна вакханалия през лятото на 2014 година, аз бях в угнетено състояние, задавайки си въпроса, има ли смисъл да се живее така. Вместо това би следвало да се усъмня в човечността на тези външни сили, които подкрепят нашето обезчовечване. 

И въпреки, че винаги съм се сравнявала с тези, които живеят лошо, за да изпитам благодарността за тези блага, които са в мен, моя живот все пак бях независима. Помня, колко тъжно ми бе да пропусна вечерта на випуска ми, която ние очаквахме с нетърпение, възнамерявайки да отпразнуваме завършването на четиригодишното обучение като бакалаври. Аз се утешавах с мисълта за това, как ми е« провървяло» да получа пълна стипендия за продължение на висшето си образование – мечтите на всеки студент от нашите места.

Но това  «щастие» имаше невероятно висока цена – във физически и душевен план. В някои отношения и досега ми се налага да се разплащам и досега. Седмици наред се опитвам настойчиво да пресека КПП «Рафах», като нито за миг не забравям за поставените цели, хранещи моята надежда и решимост. Седмици наред се събуждах по-рано от всички у дома. Моите опити да премина през границата претърпяваха неуспех толкова често, че аз даже престанах да се прощавам, и ми бе тежко да гледам мъката в очите на родителите ми, предизвикана от моето тогавашно състояние – състояние на не свобода, страх и преживявания.

Седмици наред преминавах през унижението заедно с хиляди безпомощни хора – умиращи болни, студенти, деца, старци, жени, отчаяно и горчиво очакващ края на този кошмар, който ги е настигнал на границата в Рафах. В края на краищата аз се измъкнах от Газа, без да се изпратя със своите роднини.

Това  не е човешко и е нетърпимо.

Много аспекти от живота бяха непоносими. Така стоят нещата и днес. Всеки път, когато разговарям с близките си, те, а след тях и аз, не засягаме сериозни неща. Цялото време, което имаме за общуване – докато има електричество, а значи, и интернет – ние се задяваме и шегуваме един с друг, основно по повод тока в проводниците. Техния смях сам по себе си служи като адаптационен механизъм, скриващ меланхолия та и непролетите сълзи.

Но тъй като аз съм тяхна дъщеря и добре ги познавам, то чувствам мъката в очите им, в гласа, в това, с което те се преувеличено се гордеят с мен. Те вярват, че нашата раздяла има цената на нашия успех, и затова всеки, даже най-символичния успех, става обект на излишно внимание на голямото семейство и даже в социалните мрежи – заради това, да се справят с травмата, предизвикана от нашето принудително отсъствие.

Сърцето ме боили, когато мисля за тях и това, как преживяват в тези все по-потискащи условия. Аз чувствам, че все едно ми нанасят удари с нож, когато се оглеждам и броя годините, преминали без тяхното физическо присъствие в моя живот. Никое семейство никога не трябва да бъде разделяно насилствено.

Нищо от това не се отнася към категорията «пригодно за живот ».

Продължаваме да търпим и оцеляваме в тази брутална реалност, защото обичаме живота. Ние мечтаем за обикновен живот, и заради това  някак си сме се приспособили към адските,  нечовешки обстоятелства. За нас това е форма на съпротива, защото друг вариант би било да се подадем на отчаяние. Но нашата съпротива не означава отчаяние, а действителност, в която ние живеем, пригодна за живота.

Газа вече много дълго е непригодна за живот. Ние изразяваме нашата болка  и разказвахме за преживяната от нас жестокост на целия свят. Опитахме се да представим нашето отчаяние по най-различни начини – започвайки с показания на свидетели, произведения изкуства и документалната хроника и завършвайки с въоръжената борба против окупантите : «Израел», има една от най-силните армии в света. Не е нужно да си експерт от ООН, «Save the Children» или някоя друга международна структура, за да засвидетелстват факта, че Газа е «станала непригодна за живот » или «може да стане непригодна за обитаване към 2020 година».

Газа е непригодна за живот вследствие на съществуването на «Израел», и целия свят е  отговорен за този непрекъснат цикъл на нечовешко насилие, подкрепяно по отношение на «Израел» като към нормална «държава», което фактически означава обреченост на палестинците  на вечно страдание.

Но има изход. Това е – международния бойкот срещу «Израел».