Т.н. «декларация Балфур» е унищожила Палестина, но не и палестинския народ…

13 октомври 2017

стоРамзи Баруд –

 

 

Някои обещания се спазват, някои се оказват завоалирани. «Обещание», дадено преди сто години от ръководството на ционисткото  движение във Великобритания от Артур Джеймс Балфур с текст назован с неговото име «декларация», е било изпълнено – в частта за създаването на «държава» за евреите. Но да унищожи палестинската нация, независимо от всички старания, нито адресантите, нито адресираните «обещания» не се е отдало.

По същество, Балфур, министър на външните работи на Великобритания към момента на обнародване на неговата немногословна «декларация» от 2 ноември 1917 година, е бил, както и многото неговите колеги, антисемити. Него ни най-малко го е грижила  съдбата на еврейските общности. Обещанието да се създаде еврейска «държава» върху земята, вече населена процъфтяващ коренен народ, било е дадено изключително с тази цел, за да се застъпи подкрепата на богатите ционисти заради обезпечаване на работа на гигантската британска военна машина по време на Първата световна война.

Дали е знаел или не е знаел Балфур за последствията на своето кратко заявление в адрес на ръководителя на еврейската общност във Великобритания, Уолтър Ротшилд, във вид на изгнание на цяла нация от родните домове и непрекъснатото угнетение и разорение на много поколения палестинци в продължение на десетилетия – въпросът е  спорен. Ако се съди по тази мощна подкрепа, която неговите потомци продължават да оказват на «Израел», може да се предположи, че и той би се  «гордял» от «Израел», затваряйки си очите за трагичната съдба на  палестинците.

Ето, какво е написал преди един век:

«Правителството на Негово Величество с благосклонност гледа на създаването в Палестина на национално огнище за еврейския народ и да предприеме всички усилия заради съдействието за постигането на тази цел, при това ясно се разбира недопустимост от извършването на каквито и да било действия, които са могли да нарушат гражданските и религиозните права на съществуващите  нееврейски общности в Палестина, така както и правата и политическия статут на евреите във всяка друга страна. Ще ви бъда благодарен за привеждане на настоящата декларация до сведение на Ционистката  федерация».

В своята реч неотдавна в Ню-Йоркския университет, палестинския професор Рашид Халиди е назовал тогавашното британско обещание събитие, което е «отбелязало начало на вековна колониална война в Палестина, подкрепяни от цял ред външни сили и продължаваща до ден днешен».

Но често непрофесионалния академичен език и полирания политически

анализ, даже и най-точния, маскират истинския мащаб на трагедиите в живота на обикновените хора.

Когато Балфур е завършил писането на своето кратко послание, той, е трябвало да се радва от собствената прозорливост и ефективността на избраната от тях политическа тактика по привличането на ционистите  към британските военни авантюри в обмен на педя земя, които все още се намират под контрол на Османската империя.

И на него действително е била безразлична съдбата на милионите палестински араби, както мюсюлмани, така и християни, на които е предстояло да преживеят жестокостите на войните, етническите чистки, расизма и униженията в продължение на столетия.

«Декларация на Балфур» е била равнозначна на декрета за унищожаване на палестинския  народ. Нито един палестинец, където и да се намира, не е бил напълно убеден от вредата, на изказаното решение на Балфур и неговото правителство.

75-годишната Тамам Нассар принадлежи към броя на милионите палестинци, чийто живот е бил винаги осакатена от Балфур. В 1948 година тя е била прогонена от нейното родно селище Джулис на юг в Палестина.

Днес Тамам, е известна в кръга на близките като «Умм Марван», т.е. майката на Марван, живее със своите деца и внуци в лагера за бежанци Нусейрат в Газа. Измъчване с тежестта на годините и уморена от безкрайната война, обсада и нищета, тя лелее няколко мътни възпоменания на  безнадеждно загубеното минало.

Немного е известно за това, че човек на име Артур Джеймс Балфур е предрешил съдбата на семейството на Нассар за поколения напред и обричайки нейния живот, напълно на безгранична  мъка.

Аз събеседвах с Тамам в рамките на проекта по записа и запазването на палестинското минало от споменаването на редица палестинци.

Към онзи момент, когато тя се е родила, Палестина вече няколко десетилетия е била колония на Великобритания – британците са завладели този регион само след няколко месеца след подписването от Балфур прословутата «декларация».

Тези немного възпоменания, че нейната наивност и простодушие, основно се отнасят за британските армейски конвои заради измолването на бонбони.

По това време Тамам не се е срещала евреи в своя живот, а може би, и срещала. Тъй като много палестински евреи са изглеждали съвършено като палестинските араби, тя  не е могла да отличи едни от други – да и това не я е грижило. Всички са били просто хора. Евреите са били техните съседи в Джулис, и това е всичко, което е имало значение.

Независимо от това, че палестинските евреи са живели зад стените, дуварите и траншеите, известно време те са продължавали свободно да ходят среди феллахите (фермери), да купуват продукти на на техните пазари и да искат от тях помощ, така както само феллахите са умели да разговарят на езика на земята и разшифроват знаците на природните сезони.

Домът на Тамам е бил изграден от твърда глина, към него е бил малък двор, където девойката и нейните братя често са били принудени да останат, когато  конвои са преминавали по тяхното селище. Скоро след това конвоите са започнали да все по-често, но бонбони, някога подслаждащи живота на децата, повече не са давали.

След това е започнала войната, която е променила всичко. Това се е случило през 1948 година. Боевете около Джулис са започнали  внезапно и са били безпощадни. Някои от феллахите са се изселили от пределите на селището, и тях повече никой не ги е видял.

Битката при Джулис е била бърза и стремителна. Бедните фермери с кухненски ножове и няколко стари пушки не са могли с нищо да се противопоставят на съвременните армии. Британските войници са напуснали околностите Джулис, позволявайки на ционистките  формирования да настъпят в атака, а завършвайки това непродължително, но кървавото сражение за изгнание на жителите в селището.

Тамам, нейните братя и родители са били изгонени от Джулис, и своята родно селище те повече никога не са видели. Те са живели ту в едно, ту в друг лагер за бежанци в Газа, докато, накрая, не са се спрели постоянно в Нусейрат. Тяхната палатка след известно време е сменил глинения дом.

В Газа Тамам е станала свидетел на войни, бомбардировки, блокади, с една дума, бойните действия в цялото им дяволско многообразие, което само може да стовари върху «Израел» на това парче от палестинския анклав. Нейната решимост е отслабена  само от на нейната крехко застаряващо тяло и дълбоко заселения в сърцето на печалта заради преждевременната гибел на нейния брат Салим и малкия син Камал.

Салим е бил убит от «Израел»  при опит да избяга от Газа след войната и кратковременното нахълтване на «циона» в Сектора през 1956 година; Камал е починал в резултат на проблем със здравето, предизвикан от преживяното от него  в «израелските» затвори от мъчения.

Ако Балфур действително е желаел да осигури «недопустимост за извършване на каквито и да е действия, които са могли да нарушат гражданските и религиозни права на съществуващите нееврейски общностни в Палестина», то защото британското правителство продължават да демонстрират сляпа преданост на «Израел» по преминаването на всички тези години?

Нима 100 години от момента на издаване на «декларацията», 70 години палестинско изгнание, 50 години «израелска» военна окупация  не са достатъчни за доказателство към това, че «Израел» не изпитва никакво уважение към международното право и правата на палестинците?

След, като са изминали годините, Тамам е започнала да се връща към Джулис в своето въображение, често в търсенето на  мимолетен щастлив спомен, минутно утешение. Блокадния живот в Газа е много труден, особено за възрастните хора, принудени да се справят с многочислените телесни недъзи и болка от разбити сърца.

Позицията на днешното британско правителство, готвещо се за мащабно отпразнуване на столетие от «декларацията на Балфур», означава, че нищо не се е променило и никакви уроци не са били усвоени за столетието, изминало оттогава, откакто Балфур е направил зловещо обещание да създаде еврейска «държава» за сметка на палестинците.

От друга страна, същото по принцип може да се каже и за палестинците. Тяхната  решителна готовност да се борят за своята свобода остава, и нито на Балфур, нито на всеки друг министър на външните работи на Великобритания след него не се е отдало да сломи волята на палестинския народ.

Над това следва също да се замислим…

 

Вашият коментар