«Столица» на «Израел»? Международно-правов поглед върху ерусалимския въпрос…

19 декември 2017

столицаРичард Фълк –

 

 

Лица, говорещи от името и в интересите на «Израел», са склонни да защитят провокационното решение на Доналд Тръмп за признаването на Ерусалим в качеството на „столица“ на «Израел» от 6 декември т.г. с помощта на следното твърдение: «“Израел” – е единствената “държава” в света, на която не позволяват да разположи столицата си в избран национален град». Даденото изказване би могло да се стори напълно невинна прокламация и даже коректна реакция на глобалните двойни стандарти, но само до тогава, докато не бъдат приети под внимание политическите, нравствените и юридическите аспекти на фактическата ситуация.

Достатъчно е само обикновен анализ, за да се преформулира проблема в по-коректен ключ: «“Израел” – е единствената “държава” в света, чието правителство се осмелява да премести столицата в град, разположен извън пределите на суверенните му граници и явяващ се обект по-приоритетен от  конкуриращите претенции».
Да, «Израел» досега отказва да определи собствените граници за международно-правови цели, за да запази пространство за по-нататъшната териториална експанзия, докато не постигне цялата «земя обетована», каквато, както се разбира, се е образувал библейски Израел, и фактически не попадне под «израелски» суверенен контрол. В частност, Западния  бряг, обозначаван в «Израел» с помощта на библейското название «Юдея и Самария», което свидетелства за привързаността на «Израел» към маргиналната идея за превъзходството на етно-религиозното наследство на еврейството над съвременното международно  право.

По-нататъшния размисъл в още по-голяма степен поставя под съмнение на разумността и обосноваността на подхода на Тръмп/Нетаняху към въпроса за статута на Ерусалим. Небезполезно е обръщането към събитията най-малко със седемдесетгодишна давност – към противоречивите предложения на ООН за разделянето на Палестина, изложени в Резолюцията на Генералната Асамблея  на ООН 181. «Израел» в продължение на много години е подчертавал факта на приемането на тази  резолюция в противовес на отхвърлянето ѝ от палестинците. Палестинците са преживели масово лишение на имущество и изгнание по време на войната, започнала в 1947 година; тези събития са им известни под името «Накба». «Израел» от година на година е утвърждавал, че  неговото съгласие с Резолюция 181 има приоритет пред вредата, причинена от Накбата, включително отказ към палестинците  за правото им на завръщане по своите домове и места на преживяване, колкото дълбока и автентична да е била връзката им със земята, и независимо от това, колко убедителни са техните претенции за палестинска идентичност. Това, което ционистите точно искат е да изтрият от паметта на света прилагането към модерните конфигурации, като истина за подхода на ООН към ерусалимския  проблем, който представлява неотменна част от парадигмата, заложена в Резолюция 181. Тази истина «Израел» замества с лъжата за това, че Резолюция 181 касае изключително разделянето на територия, и затова съдържащото се в нея положение за Ерусалим може просто да се игнорира и изобщо следва окончателно да бъде забравено.

Какво предлага ООН на дело в Резолюция 181, и какво е «приел» «Израел»  през 1947 година – е това, че град Ерусалим, предвид неговата връзка с палестинците и с „еврейската национална идентичност“, трябва да се намира не под суверен контрол на един или друг народ, а подлежи с овластяване на международен статут и преминаване под управлението на ООН. Освен трудностите в примиряване на еврейските и палестинските  претенции върху града, символичната и религиозна значимост на Ерусалим за трите монотеистични религии е служила за паралелен сериозен довод в полза на интернационализация, и с времето тази линия на аргументацията е станала още по-убедителна.

Поддръжниците на решението на Тръмп за признаването могат да отбележат, че  даже палестинците и арабския свят (по силата на «Арабската мирна инициатива» от 2002 г.) тихо са подменили интернационализацията на Ерусалим  т.н. «решението по схемата за двете държави», в рамките на което двете страни са предполагали, че  Ерусалим ще бъде делен по такъв начин, както «Израел», така и Палестина са могли да установяват своите столици в границите на града. Съгласно  повечето планове, маркирани по модела за «двете държави», палестинска столица е предстояло да се установи в Източен  Ерусалим, окупиран от  «Израел» в продължение на последните 50 години, т.е. от времената на войната от 1967 година. Именно, яснотата на това разбиране се обяснява гледната точка, че острия въпрос за статута на Ерусалим  в контекста на отношенията между «Израел» и Палестина следва да се решава на последния стадий от „мирните преговори“. Но, да допуснем, истинските мирни преговори се отлага за неопределено дълъг срок от време, тогава, какво ще се прави? Геополитическия опит да се запълни този вакуум се предприема с цената на авторитета на ООН, а така също на международното  право и етиката на международните отношения.

Тук ние отново се сблъскваме с неловкото разминаване между това, за което претендира «Израел», и това, което разрешава международното право. Веднага след приключването на войната през 1967 година «Израел» е заявил, че целия Ерусалим е «вечна столица» на „еврейския народ“. Тел-Авив е отишъл и по-далече. Посредством декрета той е разширил административната площ на Ерусалим  почти в два пъти, включвайки в нея цял ред палестински населени пунктове. «Израел» е действал противоправно и в едностранен порядък, в противовес на единното несъгласие с такава стъпка вътре в ООН, въпреки световното обществено мнение и пред лицето на упреците от страна на даже толкова уважаем нравствен авторитет, като папа Франциск.

Източен  Ерусалим, най-малко е «окупирана  територия» в съответствие с международното хуманитарно право и попада под действието на Женевските конвенции. Четвъртата Женевска конвенция регулира въпросите на  «военната окупация» и се базира върху ключовата правова норма за това, че  Окупиращата държава не трябва да предприема никакви стъпки, насочени към нарушаване на правата и възможностите на гражданското население, живеещо под окупацията, освен тези изключителни случаи, когато това е обусловено от настоятелни съображения за сигурност. В тази връзка не е удивително, че  «израелските» действия, призовани да ликвидират Източен  Ерусалим като отделна «окупирана » територия, са били посрещнати с всеобщо юридическо и политическо осъждане в ООН. Отстъплението на Тръмп  от международния консенсус не само нанася тежък удар по ролята на САЩ  в качеството на посредник в рамките на някакъв мирен процес за в бъдеще, но и немислимо унищожава «двудържавния» подход в качеството на базис за мира, не предлагайки никаква алтернатива и оставяйки впечатление, че  САЩ ще приемат всяко реално положение на нещата, което ще е наложено на «Израел», оставяйки практически без внимание опасенията на международната общност и правата на палестинците.

Тръмп се опитва да намали градуса на напрежение  около своята инициатива с помощта на неясното съпътстващо уверение на това, че окончателната съдба на Ерусалим подлежи на определение от страните в рамките на преговорите за окончателния статут, тоест в самия край на дипломатическия ендшпил. Но това не е нищо повече, от лукавство. Ако даже не се взема под внимание позицията на «Израел» за отсъствието от необходимостта да се върви към по-нататъшни отстъпки заради мира, геополитическата демонстрация на подкрепа на «израелския» подхода към ерусалимския  въпрос – е решение вредно; това е удар с железен юмрук по интересите на по-силната страна в условията, когато даже минимално уважение към закона, морала и справедливостта би подсказало правилността за подкрепата на обоснованите искания на по-слабата страна – или поне запазване на неутралитет.

Вредата, причинена от инициативата на Тръмп за признаването на Ерусалим за „столица“ на «Израел» и заявеното му намерение да започне процес на преместване на посолството, е трудно да бъде оценена в пълна мярка към текущия момент. Надига ли се вълна от насилие в едни или други форми – по същество, е неизвестно, въпреки, че сега вероятността да избухне такова е много по-реална, отколкото по-рано, и ако това се случи, то вина за него ще е порочната дипломация на Тръмп.

Онова, което явно следва от самото решение, е че  огромна вреда е нанесена върху репутацията на САЩ като глобален и регионален лидер. Освен това, е пострадал авторитета на ООН, а международното право и световното обществено мнение са се оказали абсолютно отхвърлени от сметките. При Тръмп темата за «специалните отношения» с «Израел» е нараснала до безпрецедентни размери, и тази част от електората на Тръмп, която е очаквала тези мерки, временно е облажена. Перспективата на дипломацията, основана на равенство в правата за палестинците  и «израелтяните», е сведена до нулата, и никакъв справедлив конца палестинской беде не видно. Като цяло, това съвсем не е радушен отчет за печалбите и загубите от гледна точка на голямата американска стратегия в Близкия  Изток, а ако се разгледа по-широко положението на нещата в региона и се вземе под внимание растящото влияние на Иран, то ситуация за американците сега изглеждат все по-лошо.