Палестинските искания трябва да бъдат в основата за деколонизация…

25 януари 2018

 

2018_1-23-Protest-against-US-decision-to-recognize-Jerusalem-as-Israels-capital20180111_2_28027083_29661656

От Рамона Уади

Сега палестинската власт има осезаемо предложение от САЩ, отчасти в резултат на вечното чакане. В няколко случая чакането бе обявено като причина за дипломатическото закъснение от страна на президента Махмуд Аббас в отказ да се свърже с палестинските искания и стремежи.

Въпреки, че след като президентът на САЩ Доналд Тръмп вписа дневния си ред с едностранното признаване на Ерусалим  като столица на Израел, Израел бе в състояние да използва явния подход към насилието и разширяването на заселническите колонии, то Палестинската Администрация трябва да приеме фрагменти или изобщо нищо. Досега не се споменава за палестинската съпротива като средство, чрез което може да се осъществи деколонизацията. В резултат на това ПА не се е опитала да промени своите искания за това кое може и какво не може. Ако това стане, то тя ще дестабилизира цялата си структура.

Американският план съдържа постоянно изключване на палестинците от Палестина. След като промени статута на Ерусалим  достатъчно, за да създаде прецедент и за Израел, този план се подиграва със задължителните резолюции  на ООН, които опровергават промените в статута на града. В случай, че се признае Палестинска Държава, то палестинците ще трябва да се примирят за тяхна столица да стане друг град извън Ерусалим – а медиите вече започнаха със спекулациите,  споменавайки „Абу Дис“ като такава опция.

Освен, че позволи на Израел да разшири сигурността си, а Палестинската Държава все още е подложена на заселническо-колониалното завземане, Тръмп предложи две други концепции, чиято задача и стремеж е да прекратят палестинските претенции към историческа Палестина. Планът призовава признаването на отделни национални паметници за израелци и палестинци, което привидно да насърчи приликата на взаимно признаване. Той също така предлага абсурдното предложение за палестинските бежанци, които да имат право да се завръщат в рамките на Палестинската Държава, а не в историческа Палестина.

Предпоставката за постигането на взаимно признаване вече е сбъркана и погрешна. Възможно е да се правят такива твърдения само поради факта, че все още няма глобално намерение, да не говорим за консенсус, да се дефинира Израел като колониална единица без легитимност. Ако се вземе предвид маргинализацията на палестинските бежанци, чието тежко положение беше непрекъснато експлоатирано, е ясно, че взаимното признаване не може да съществува в контекст, който благоприятства колониалната държава и нейните жители.

Ако трябва да се случи нещо справедливо, то палестинското право на завръщане трябва да обхване цялата историческа Палестина. Израел няма да се дефинира отново, като устойчив на предложения, които много точно описват неговото съществуване. Този факт бе игнориран от Палестинската Администрация и международната общност, за да бъде даден приоритет на неуспешния дипломатически сценарий, който дори и сега остава отправна точка.

Пример за това е декларация на държавите, признаващи Палестина като Държава. Освен оправданията за „синхронизиране“ при забавянето на символичното признаване, има и последици от признаването на Палестинска Държава въз основа на компромиса за създаването на две държави. При сегашните обстоятелства, когато решението за две държави беше изложено като ход за улесняване на израелската колонизация, и което беше обявено за остаряло, защото вече няма нужда от него, то тогава какво признават страните? За страните, чието признаване все още е висящо, то тогава те какво възнамеряват да признаят? Ако няма единна намеса от страна на палестинските лидери, която да определи исканията на хората като основа, върху която може да се постигне деколонизация, държавите просто признават изчезването на Палестина в съответствие с изискванията на САЩ и Израел…